Ботева алпиниада 2024

С Жени често си мечтаем да катерим дълги маршрути на Враца, но откакто Вихра се роди, все не ни се отваря възможност – просто е още малка и няма кой да я гледа през това време. Записахме си в “Tу Ду” листа – 1 ден катерене на Враца и започнахме да обмисляме схеми как да го осъществим без конкретна дата и план. Когато Тренера каза, че няма да може да участва в Ботевата алпиниада тази година (миналата с Иван Марковски доказаха класа и се класираха втори), тъй като трябва да придружава Ема на ДП по боулдър, стана ясно, че някой трябва да представи клуба и да защити честта.

Започна планирането – разговори с баби, нагласяване на работен график, логистика – изглеждаше сложно и почти невъзможно да освободим цял ден. Приехме фактите и решихме, че ще опитаме, пък ако ще да имаме и само час-два за катерене докато Вихра спи. Все пак е по-добре от нищо. Пъзелът на организацията започна да се намества и даже си поставихме цел – да спечелим по 100 точки на ден. Ясно беше, че ще имаме ограничено време и трябваше добре да обмислим тактиката.

Дойде 11 май. Тръгваме към 10:30 от Лакатник, имаме двойна среща на гара Зверино, Лъчко заминава към Велико Търново, майката на Жени пристига от София, влакът закъснява…вече в комплект пътуваме към Враца, Вихра заспива…Пристигаме пред Алпийския дом, няколко свръзки се прибират за обедна почивка, набързо организираме инвентара за катерене и за бебегледане и правим “ранен алпийски старт” в 13:04 часа от паркинга. Искаме да сме на близките сектори, за да можем да реагираме в помощ на баба и бебе ако се наложи, и решаваме, че ще катерим няколко маршрута от по 2-3 въжета. За загрявка се насочваме към Зоро. Взели сме 80-метрово единично въже с идеята да събираме две дължини на един път и да можем да пускаме 40-метрови рапели. Обвръзваме се под маршрута и Старт: напомняме си да не поемаме излишни рискове и да се наслаждаваме дори само на факта, че сме тук и имаме възможността да се катерим. Потръгва, събирам първите 2 дължини и се оказвам на площадка с още 2 весели свръзки. Жени идва бързо при мен, настроението е приповдигнато и се потапяме в атмосферата на състезанието. С една от свръзките трябва да преплетем въжетата, тъй като маршрутите ни се кръстосват – правим го така, че да не си пречим и продължавам с повишено внимание към пасажа – излиза бързо и лесно, подминавам площадката и бързам към ПСС клина за рапел. Докато обирам въжето на Жени ми хрумва идея за оптимизация на това място – следващият път 🙂 Спретваме бърз рапел и се насочваме към Милен. Катерил съм маршрута преди повече от 10 години и съм си поставил за цел да премина свободно пасажа на 2-ро въже. Старта е леко мокър, но не толкова, че да пречи много. Маршрутът е обрасъл – явно не е катерен много. Около нас има няколко свръзки и е весело. Върви “Хубаво катерене по здрава скала”. Идва пасажът – надявах се, че ще ми се стори по-лесен от преди, но изглежда все толкова гладък и труден за разчитане. Правя няколко предпазливи опита, но нищо сигурно не излиза, накрая тръгвам, стягам, насочвам се към хватката далече вдясно на имагинерни стъпки “на триене” и без нещо съществено за ръцете, залитам и се хващам за примката преди да падна. Ще ми отнеме време да го разуча, сляза до площадката и мина чисто и продължавам напред – 7-(А0). Излизам на върха на маршрута, духа хладен вятър, в бързината не организирам добра площадка и  трудно тегля въжето на Жени – триенето е голямо.

Не след дълго се спускаме на рапел, който естествено леко се заплита и обмисляме стратегията, трябва да я сменим. Разчитах на точките от чисто преминаване и бяхме планирали лек маршрут за финал. Преглеждам набързо гидовника и погледът ми се спира на “Тафрата”, заставаме под маршрута, леко е мокър, но изглежда супер. Старт…пасажът на първо въже малко ме озадачава, но го разчитам относително бързо и без много енергоразход преминавам. Неудобна площадка, Жени идва, прекатаваме въжето, взимам примките и газ – катерим и пеем, пасажът на второ въже минава бързо и леко – стори ми се по-лек от първия. Вече сме на площадката. В описанието има 2 варианта на 3-то въже…ще видим, започва леко колебание, наляво ли, надясно ли, няколко пъти се връщам надолу и пак пробвам нагоре, накрая тръгвам в атака, където очаквам хватки не се появява кой знае какво, балансово прехвърляне вдясно, стискам здраво, силите започват да свършват, Жени ме окуражава и успявам да задържа гладките хватки и да достигна удобна позиция. Супер…нагоре е по-лесно и много хубаво за катерене, скоро сме на върха. Успех. Онсайт и на 3-те въжета. Този маршрут ми става веднага любимия на Враца. Освежава ни приятен полъх и хубави мисли. Доволни сме. Пръстите тръпнат, но не сме преуморени.

Време е за газ към Вихра, правим 3 бързи рапела и сме долу, а скоро и при колата. Часът е 19:00. Добре покатерихме за 6 часа. Тръгваме си към Лакатник, на площада се вихри празника на Гарата, черпим се с кебапчета, Вихра танцува…Скоро започва традиционното факелно шествие в памет на загиналите алпинисти. Стотици светлинки се вият в нишка надолу между скалите. Изглежда фантастично-нереално, там сякаш няма път, но светлите души минават…застивам за миг…И 3-те, маршрута, които изкатерихме днес са в памет на алпинисти: Зоро – на Николай Шехларски, Милен – в памет на Милен Милчев и Тафрата – на Кирил Тафраджийски. Потръпвам и мълча, след малко споделям с Жени, застива и тя…Мълчим известно време, после се връщаме на място и потегляме към вкъщи – време е Вихра да спи, а и ние също – ще пробваме утре да катерим пак…

12 май – Апетитът идва с яденето, събуждам се към 6:00 и започвам с приготовленията за деня, иска ни се днес да стартираме по-рано, правя закуски, подреждам раници, инвентар, подготвям напитки, чета гидовника…скоро всичко е готово. Вихра обаче още спи. При всяко размърдване ми се ще да се събуди, обаче явно и тя се е уморила, та си продължава…минава набелязаният час на тръгване от Лакатник…минава и набелязаният час на тръгване към скалите…около 10:00 часа Вихра се събужда и в 10:30 сме в колата. Закусва по пътя, оставяме ги с баба да се разхождат в центъра на Враца и в 11:30 сме окичени с инвентар и готови за старт. Планът беше да започнем с Горчивка, но иглата на Зъбът примамливо се пъчи и пробива небето.

Отиваме към Февруари, катерил съм го преди 20-на години, малко обърквам подхода, търся началото, в основата сме. Тръгвам припряно по мокра скала, Жени ми напомня да не предприемам рискове и да се наслаждавам на самото катерене. Искам да събера първите 2 дължини и гледам да не се осигурявам много. Лутам се в района на първата площадка, нагоре-надолу, малко вляво, пак нагоре и пак надолу. Все пак намирам маршрута, но след плочата лутането продължава. Въжето трие зверски и го дърпам с много усилия. Добирам се до втората площадка, започвам да обирам въжето, ръцете ми са протрити от предния ден и то се впива в месата до кръв – това събиране не беше особено удачно, изхабих много сили както при катеренето, така и при осигуряването заради голямото триене. Влажността на въздуха е висока и съм плувнал в пот. Малко ми е тъпо, че не избрахме по-тривиалния вариант – Горчивка, но си напомням, че сме тук заради удоволствието от катеренето и се успокоявам. Скоро Жени идва нахилена и продължаваме. С още една дължина се добирам до рапела. Въжето пак трие, и измислям схема да обирам без да протривам малкото останал епидермис. Рапелът минава гладко и отиваме на К.Д.О.Б.Б.Д.Н. – Как да обичаме България без да я напуснем.

Имам бледи спомени от преди 10-на години. Непосредствено вдясно се е появил нов маршрут и аха да тръгна по него се усещам, че изглежда по-трудно отколкото би трябвало да бъде. Нашият маршрут е обрасъл, по средата на 1-во въже пак се лутам наляво-надясно, днес явно ще е така… Намирам пътя, преминавам през надвесче и излизам на страхотна плоча с много яки хватки и стъпки – любимите остри дупчести ръбчета – пълен кеф…улисвам се в катерене и неусетно подминавам площадката, комплектът от 12 примки свършва, но е лесно и продължавам уверено до финалната площадка. После идва Жени, тя също се е накефила на плочата. Докато я осигурявам гледам гидовника и смятам точки. Започва да капе, но преминава бързо. Предлагам да изкатерим Секретарката и шефа и Жени се съгласява – има информация, че е много хубав.

След 2 бързи рапела заставаме в основата на следващия маршрут. Изглежда обрасло и над нас тройна свръзка пуска рапел, ама ще гоним точки. Ангажиращ от самото начало, този маршрут е повече Трад/Спорт, отколкото Спорт/Трад като предходните. Едно деликатно изправяне с усукан десен крак и коляното ми леко щраква – отключва се стара травма в менискуса на десния крак. Мислех да подмина първата площадка, но решавам да я използвам и да направя опити да симулирам клекове, за да премахна болката. Явно висейки на болтовете не успявам да натежа достатъчно и не се получава. Продължавам нагоре с едно наум, че трябва да щадя коляното, за да не стане по-зле. Следва борба с храсти и разбита ронлива цепка. Тук френд, там клема, после храст…Изподран се добирам до втората площадка. Жени ми съобщава, че Вихра е уморена, неспокойна, не може да заспи и напряга баба си. Започва да вали и този път цялото небе е в сиви облаци. Огъваме се и бием отбой. Не катерихме Горчивка, но с леко горчив вкус слизаме на паркинга в 15:30. За 4 часа сме изкатерили 7 дължини. Добре е, но бяхме на крачка от 8-та. Дъждът естествено спря, небето се изясни и изгря слънце. Записвам набързо изкачванията в протокола и отиваме да вземем баба и бебе от града. Успявам бързо да приспя Вихра. Баба Катя също има нужда от почивка. Ние още сме в ритъма на катеренето.

Изчакваме награждаването и се оказваме на 5-то място. Ако бяхме изкатерили и последното въже щяхме да сме 4-ти. Постепенно се успокояваме…тези сметки винаги ги има при състезанията, но са нереални и безсмислени. С клекове успявам да облекча коляното. Изпълнихме плана, събрахме 238 точки, здрави сме и скоро ще катерим пак…постепенно се отпускаме, започва да вали и идва време да се прибираме. През колко много хватки и стъпки минахме тези 2 дни… 🙂 Опитвам се да прехвърля основните набързо през ума, но не успявам…явно сме постигнали концентрация, а може би и медитация 🙂

На следващият ден катеря пак, този път по работа. Съзнанието иска, но тялото страда. Явно е дало много от себе си през тези два дни. Желанието обаче е нараснало. Нямаме търпение за още, само трябва да изградим малко нови кожи 🙂


Add Comment