През зимния сезон работата ми е свързана с управлението на ски училище. Преди да се заема с това начинание, вероятно съм си мислел, че е много романтично да имаш професия, която да ти позволява да бъдеш всеки ден в планината. Аз обичам ските, особено във варианта когато ходиш нагоре в планината със залепени колани сред тишината на гората или в бурния вятър по билото. Реалността обаче е малко по-различна. Повечето време през активния зимен сезон прекарвам пред компютъра в отговаряне на запитвания, записвания на клиенти, писане на фактури и друга бумащина. Малкото време, което прекарвам навън за съжаление не ми е никак достатъчно дори за душата, а пък спортната ми форма за катерене страда сериозно. Мотивацията ми обаче расте неимоверно! Още през края на декември изваждам гидовниците и започвам да правя планове за първия катерачен „трип“ в края на зимата.

След началото на март, обикновено работата ни намалява и тогава се появява и първата ни възможност за кратка ваканция. Тази година плановете, които кроим заедно с Деси, бяха да отидем на ново място. Изискванията ни бяха да има лесни маршрути за влизане във форма, да бъде топло, слънчево и по възможност близо до море. И когато вече почти  се спряхме на Финале в Италия, дойде различно предложение от моя приятел Иван. На Иван му предстоеше да се премести да живее от Брюксел в Испания и предвиждаше да пътува с кола и ни предложи да го придружим. Пътят през половин Европа можеше да бъде повод да катерим на емблематични места като Фонтенбло (боулдъри на гранит), района на Монпелие (спортно катерене на варовик) и района на Барселона (спортно катерене на конгломерат). И въпреки, че боулдерите никак не отговарят на условието „лесно катерене“ за влизане във форма, с Деси не се колебахме дълго и купих билети за самолет до Шарлероа и обратно за София от Барселона.

Дойде началото на месец март и оставаха само около две седмици до мечтаното пътуване. Но не стига, че през зимата почти не се бях катерил ами и се разболях от грип, при това достатъчно гаден, че да се наложи да пия и антибиотици. „За капак“ на това Иван се обади от Барселона, за да ми каже, че е участвал на състезание по боулдър и е паднал лошо върху ръката си като е получил контузия, с която не е ясно дали изобщо ще може да катери. А прогнозата за времето за района на Париж и Фонтенбло вече се очертаваше дъждовна и студена. И за да загубим всякаква мотивация да спазим начертания план, Иван отложи преместването от Белгия за неопределн период. Е явно съдбата не искаше да отидем на боулдъри. И тогава лесно дойде идеята: в Испания винаги (?) е слънчево ;), морето е наблизо и категориите са „меки“ 😉 Вече сме катерили няколко пъти на близките до Барселона обекти, но на по-малко от 400 км се намираше един известен обект, където ние с Деси никога не бяхме катерили: Чулия. Обектът е разработен още през 80те години на миналия век като повечето маршрути са прокарани и екипирани от легендата Педро Понс (легендарен катерач, един от първите хора в света с преминат маршрут от категория 9а, свързан и с България. През 2003 година той беше по работа тук и се свърза с Явката – Явор Панов, за да го заведе на катерене по нашите скали. Бяхме заедно на Враца на Малката дупка, където той премина Формалин и Пранаоя и двата от втори опит – според неговата оценка категория 8а+/б, на Голямата дупка премина Локум Паур с категория според него 8а/а+, на Лакатник премина Десперадо втори опит – кат. 8б). Нямах много предварителни очаквания за чулийското катерене, просто знаех че ще катеря и това беше достатъчно!

Нямахме много време за предварителна подготовка и затова резервирахме набързо през booking настаняване в къща за тримата (Иван реши, че ще дойде с нас дори и да не може да катери заради контузията си). Селото където попаднахме беше моята представа за испанска красота. Бели къщи на хълм със стръмни и тесни улици, крепост на върха, площад пълен с деца, които си играят и хора които спокойно пият бира на сянка под дърветата. Апартаментът ни (може би е къща,защото беше на 4 етажа!) се намираше на 3 метра от смесения магазин на селото и на 5 метра от площада. Колата, която наехме от летището я паркирахме извън селото на паркинг на около 6-7 минути пеш.

Но това което се виждаше от паркинга, беше причината да сме тук. Дълъг около 5 километра тесен каньон с вертикални, високи около 60 метра скали от двете страни. Живописна река течеше по средата, а пресичането й на места ставаше по висящи въжени мостове. Изложението на скалите беше север-юг, което значеше, че винаги можеш да избираш между това да катериш на сянка или на слънце. В България още караха ски и ние се бяхме настроили да търсим слънце, но още първия ден температурите достигнаха невижданите и тук 29 градуса на сянка! Купихме си от пощата „гидовник“ за маршрутите издание от 2022а година и с нетърпение взехме да правим планове за следващите дни.

На обекта има около 1200 екипирани маршрута, най-вече в категориите 6б-7б (500), по-малко до 6 б (250) и над 300 7б+ – 8ц+. Огромен избор за всеки J Първа на въжето се върза Деси. Усмивката й беше голяма, въпреки че  след три месеца в скиорските обувки, еспадрилте стягат и кожата на пръстите е омекнала. Тръгнах втори и веднага разбрах, че „меките“ категории едва ли се отнасят за този маршрут. Очевидно щеше да трябва напасване със „стила“. Варовикът беше естествено много гладък, на места като „стъкло“, а и фактът че това е популярен вече 40 годишен обект, допринасяше за полираните маршрути. След катеренето на сектор Масоне в Арко, Италия през мианлата есен, смятах че няма скали, които да ме изненадат с хлъзгавостта си. Но бях в техния  рай. Е, ще трябва да се адаптираме. Не беше лесно. Още първия ден изпаднах в ситуация, която не ми се беше случвала от години. Маршрут оценен с маскималните три звезди, категория 8а и само 7а+ до средата (30 метра). Когато съм в добра форма рядко имам проблеми да изкатеря 7а+ от първи опит на обект, на който всяка хватка е бяла от магнезий и можеш да разчетеш движенията още от земята. Иван тръгна и стигна до пасажа: малък таван с боулдър пасаж на обратни хватки. Въпреки че в типичния си борбен стил, той не се предаде, накрая просто беше победен от комбинацията на трудност, черни огледално – полирани стъпки и болки в лакътя. Тръгнах след него и понеже бях гледал катеренето до пасажа, стигнах пестеливо и ефективно до малките обратни хватки. Стиснах здраво и някак успях да се добера до обещавашия перваз над таванчето. Но изненадата, която ме очакваше беше двойна: первазът беше объл и хлъзгав, а следващия болт за осигуровка беше още 4 метра по –нагоре (предишния вече беше на повече от 2 метра в краката ми). Обикновено в такава ситуация знаеш, че предстоящите движения са лесни, хватките големи и е просто въпрос на решителност да продължиш. И надъхван от Деси и Иван – продължих: още две движения, краката излизат на хлъзгавия перваз, посягам към следващата очаквано голяма или поне удобна хватка, но за моя изненада стискам малко хлъзгаво ръбче, от което лакътят на ръката ми се повдига нагоре, за да увеличи натиска, но и това не е достатъчно, защото просто нямам силите да го задържа. Не искам да падам оттук. Последният болт е под таван на около 3 метра под краката ми – това означава голямо падане с допълнителна засилка заради релефа на скалата, което може да не мине никак добре. Не съм катерил напоследък и това допринася да усещам неприятен страх от предстоящото политане, първи ден от трипа ни в Испания и никак не искам да рискувам да контузя глезен или коляно при посрещането на скалата. И магията се случва сама: инстинктивно хващам изпречилите ми се пред очите хватки, откатервам един метър надолу до най-трудните движения преди да пусна скалата напълно изтощен. Падането е О.К. Дръпвам се по въжето до последната осигуровка и без замисляне искам от Деси да ми прати по въжето спасителен майон, който да оставя на скалата, за да се спусна до долу. Така безславно приключва ден първи.

Ден втори. Вече съм още по-внимателен в избора на маршрути. 6б+ загрявка, последвано от 6ц+. Катеренето е дълго, изисква издържливост, няма добри почивки, скалата е хлъзгава, растоянията между болтовете на места са големи, но удоволетворението от включването на въжето във веригата на осигуровката, съчетано с гледката отгоре е възнаграждаващо. Няма да напъвам повече. Още ми „държи влага“ вчерашния ден, а пък и планът е да катерим всеки ден.

Периодът, в който сме попаднали е празник на Валенсия, който тук празнуват почти цяла седмица. По скалите има необичайно много местни катерачи в работните дни, а в селото постоянно се вдига шум от традиционните „пиратки“, които децата хвърлят с десетки в час. Не е ясно как няма инциденти, но трудно се свиква с целия този шум, макар че има своето очарование. В селото има две заведения: местната кръчма на площада и катерачния пъб, където английският език е доминиращ. Всяка вечер катерачите изпълват до край и двете места. Картината е шарена: повечето катерачи живеят във ванове преустроени на кемпери или просто в големи комбита със матрак в багажника и не всички спазват високо ниво на хигиена. Но пък усмивките не слизат от лицата на разказващите, които обрисуват с жестове във въздуха движенията от последните си катерения. Храната е вкусна и евтина, дори по нашите стандарти и бирата е местна и прясна.

Интересен е този трип. Всеки ден прекаваме и по няколко часа в работа пред компютъра, но тук това вече не тежи, а е по-скоро успокоение на съвестта, че пак сме хукнали на някъде „за кеф“. И тримата започваме бавно – под обичайното ни ниво на катерене. Но с напредване на времето, вместо да се усещаме уморени, което е обичайно когато си в добра форма и катериш на максимум, сега всеки следващ ден е по-успешен от предишния. Постепенно започвам да се чувства по-уверен на хлъзгавия, вертикален терен. 7а започва да се усеща лесно. Не искам да катеря повече от два пъти един и същи маршрут или пък да повтаряме в два поредни дни един и същи сектор. Фокусираме се в онсайт и флаш. Всеки ден минавам поне по три нови маршрута, които са със средна дължина от 35 метра и това е много удоволетворяващо.

Времето минава неусетно и осемте дни катерене привършват. Не съм очаквал, че най-трудното, с което ще се похваля от Чулия е само 7б, но съм щастлив от това да се чувствам отново катерач и да заспивам с мисли за хватки и стъпки.

Летим към България и вече мисля кога ще ходим да катерим на наша земя, защото нямам търпение да сравня „лесните“ испански категории със страховития Лакатник 🙂