Алпиниада Мальовица 2023 – първо място или историята на една 24-годишна мечта

Годината е 1999-а: аз съм на 20 години, катеря от малко повече от една година и отскоро се познавам с Лорда (Марин Загорчев). Запознахме се на заслона БАК, където всеки беше дошъл със свръзка, но след една седмица катерене и двамата се оказахме сами, защото нашите катерачани партньори си намериха други занимания. Така стартира един период от няколкоседмично катерене в района на Дяволските игли. Оцелявахме само на вода, макарони, захар, насипен течен шоколад с ужасен вкус и припасите, които преминаващите туристи споделяха с нас. Тогава научих важния урок, че за да оцеляваш в такива условия е важно да имаш две лъжици: една малка, за да влиза в малките буркани и една голяма, за да си бърз в надпреварата в тенджерата (Лорда имаше модифицирана голяма лъжица, която влизаше и в малки буркани 🙂 )

Катерехме всеки ден и избирахме малко популярни и забравени маршрути, които нямаха свободно преминаване. Те ни се струваха най-приключенски и предизвикателни. Използвахме само стария гидовник на маршрутие в Рила, в който информацията много често беше неточна и объркваща. Когато си избирахме маршрут на Червена Дяволска игла се спряхме на тур „Сливен“. Линията с дължина 4 въжета преминава в дясната част на иглата, като е надвесена в по-голямата си част. Маршрутът е прокаран за изкуствено катерене със стълбички и му беше дадена категория А4. Планът ни беше Лорда да води трудните изкуствени въжета, поради големия си опит в този стил, а аз опитвах да направя движенията по скалата като втори в свръзката. Резултатът беше, че с няколко почивки успях да направя повечето движения и осъзнах, че е възможно линията да бъде премината чисто. Няколко години по-късно, Милкана Русева и Станимир Желязков поставиха 4 болта на две от площадките, които преди това бяха в окаяно състояние и по този начин осигуриха някаква минимална безопасност поне на тези две места. Това предпостави и първото свободно преминаване на този маршрут, което не се наемам да кажа кога е и от кого е направено.

От онзи момент 23.07.1999 г. година насетне съм изкатерил стотици, може би дори хиляди маршрути в Бълагрия и по света, но никога не спрях да си спомням, а и да сънувам за второто въже – надвесения дюлфер, запушен от малко таванче на тур „Сливен“. И ето че вечерта на 21.07.2023 година организаторите на Алпиниада Мальовица 2023 от АК Железник ми връчиха в ръцете маршрутен лист, където да отбележа какво планираме да катерим на другия ден. Планът, който цяла седмица обсъждахме с катерачния ми партньор Иван Марковски, включваше задължително свободно преминаване на тур „Веждите“ на югоизточната стена на Злия зъб, но ние бяхме готови да катерим до границите на предела ни и още търсехме, кое да бъде ултимативното предизвикателство. Предния ден Иван си беше говорил с Явката (Явор Панов, който през 2012 година направи невероятното изкачване по „Сливен“ в стил онсайт) за препоръка за маршрут, който да е труден и красив…  И… дописах в маршрутния лист: Червена дяволска игла – тур „Сливен“. Ориентировъчен час на прибиране в хижата: 19.00 часа (след сериозно пресрочване на крайния час, ПСС започват подготовка на спасителна акция).

22.07.2023г., точно 4.30 сутринта е и ние сме пред хижа Мальовица на път към заслон БАК. В 5.45ч изваждаме раницата, която предварително сме скрили под един камък до Бисквитеното езеро, с целия инвентар, а в 6.45 часа Иван катери по първо въже на „Веждите“. Чувстваме известен дискомфорт, защото бобът, който вечеряхме в хижата вече оставихме на няколко купчинки, на няколко пъти край пътеката. Нямаме време за губене, защото пасажът на „Веждите“ е на четвърто въже, а когато хватките се нагорещят от слънцето ще стане невъзможно да го преминем. Скоро се намирам на средата на второ въже, току-що съм излезнал от таванчето и ми остава едно деликатно прехвърляне наляво по полегнала плоча без хватки. Включвам въжето в последния стар клин преди пасажа и за моя изненада той излиза от скалата от нищожната тежест на примката с включеното въже. Приемам философски ситуацията и даже се усмихвам при мисълта, че ще се сдобия с трофей от този класически за български алпинизъм маршрут. В 8.40 часа слънцето вече е огряло скалата, но температурата е още подходяща и Иван започва своя опит по пасажното въже. Сменяме реда във воденето, за да може Иван да има своя шанс да изкатери въжето, което аз вече бях преминал по време на подготовката ни предишната седмица. Трудността, когато освен за катеренето трябва да се погрижиш и да поставяш примките по клиновете и болтовете разбира се нараства, но това пък прави удовлетворението по-голямо. Иван е уверен, че ще се справи, защото вече е изкатервал top rope този пасаж и предполагаемата категория 7б/б+ е в границите на възможностите му дори за онсайт. Той тръгва уверено, но малки грешки в началото налагат да компенсира със силно стискане на малките ръбчета и когато вече на границата на силите си се пресяга да включи въжето в примката, след най-трудното движение, пръстите се отварят и следва едно зрелищно политане, което е спряно (за мое изумление) от над 50-годишен рооплъгов клин… Стилът, в който искаме да преминем е free team ascent  и това предполага, че поне един от двамата в свръзката трябва да премине свободно всяко едно от въжетата. Решаваме, че Ванката има сили за още един опит: изтегляме въжето през примките, той се презавързва, кратка почивка и моменти на концентрация и следва вторият опит. Този път умората си казва думата и падането е от по-ниско. Последен шанс преди слънцето да напече скалта до непоносими температури. Както съм писал и преди, силната свръзка е от двама катерачи, които са готови да поемат отговорност и ако на предишната алпиниада на Враца Иван беше катерачът благодарение на когото записахме преминаване в стил RP на най-трудното въже, което изкатерихме тогава, сега беше мой ред да се преборя. Аз имам самочувствието, че вече съм правил този пасаж, а пък и имам предимството примките вече да са поставени по болтовете. Развързвам се от моя край, завързвам отново възела осмица на другия край на въжето, обръщам се и поглеждам Белия улей на 100 метра под мен, за да усетя напълно мига. Вдигам очи към надвеса над мен, преговарям полугласно всички движения и започвам да катеря. Движенията излизат едно по-едно, стаявам дъх на най-трудното, което представлява засилване на цялото тяло по поска на хватката и задържане, в нищожния времеви момент на „мъртвата точка“. Овладявам вертикалната „щипка“, която вече е затоплена от слънцето и се държи с допълнително усилие, но след кратко наместване, ръката ми вече я стиска уверено. 09.30 часа е и аз осигурявам Иван от площадката в края на маршрута, седейки и гледайки долината към Кирилова поляна изпълнен с усещане на благодарност към съдбата, че получих шанса да изпитам удоволетврорението от свободното преминаване, на емблематичната линия, през средата на стената на Злия зъб.

Слизаме до малката седловина, от която започва да се спуска Белия улей и понеже имаме време до 12.30 часа преди Червената дяволска игла да застане в сянка, използваме шанса да починем и дори да се опитаме да съберем сили с кратък power nap.

Помолих Иван да ми даде шанс на второто въже на „Сливен“, за да мога да се опитам да осъществя моята стара мечта. Бързо настигам Иван на площадката, разменяме инвентара и тръгвам по ужасно изглеждаща, ронлива, широка цепнатина, която предполага изпомпващо катерене „на дюлфер“. Нищо общо с изгледа от сънищата и спомените ми 🙂 Клиновете са абсурдно изгнили. Мястото е усойно и влажно и корозията е унищожила повечето осгуровки, които помнех, а за да бъде потискащото чувство още по-силно, един клин направо се отчупи след като го докоснах. Нямах друг шанс освен да катеря и да не падна – 6ц+! Следва второто трудно въже. Пасажът е веднага след началото. Няма възможнсот да се постави допълнителна осигуровка, защото хватките са единственото място, където може да се сложи френд. Повечето клинове, които бяха тук преди 20 години, вече са се разпаднали и липсват. Пасажът може да се премине само със свободно катерене, а падането би довело вероятно до излизането на последните два останали, едва оцелели скални клина и голямо падане в надвеса под висящата площадка. Иван катери смело и опитва най-очевидното решение, което изглежда, че е да се съберат две ръце на вертикален объл ръб, от който да се заклещи дясната ръка в цепка. Дясната ръка се отделя от скалата и посяга към хватката, но малко не достига и аз вече съм готов да задържа въжето в очакване на падането. Но… Иван е корав и не се отказва – връща се в предишната позиция и опитва да открие друго решение. Лявата ръка опипва скалата отляво и въпреки че вече виждам тялото, което се отделя от скалата, върха на пръстите напипва миниатюрно ръбче, което издържа на стисването с всичка сила приложено върху него и позволява краката да се преместят още 10 сантиметра нагоре, за да може дясната ръка все пак да достигне до заветната хватка. Започвам пак да дишам и въпреки, че въжето с трудност около 7а/а+ продължава да е изтощително катерене до края, аз познавам уменията на Иван и не се съмнявам в успеха му. На следващата по-нагоре тревна площадка откривам с умиление, оставената преди много години кутия за съхранение на дневник за записване на изкачванията, от който може да се проследи историята на свръзките, които са преминали преди нас. Откривам и датата на първото ми преминаване оттук и коментарите на Лорда 🙂

15.30 часа е и сме върха на надвесената игла. Панорамната гледка е просто смайваща и винаги впечатляваща. Достатъчно рано е за да успеем да й се насладим поне за кратко. Следва красиво и панорамно изкачване или по скоро траверсиране по ръба, който съединява Червената игла и скланата халка „телевизора“ в непосредствена близост до Злия зъб. В 19.10 часа (преди да сме предизвикали тревога у организаторите) се нареждам за порция ПКС (пържени картофи със сирене), този път няма да си опитваме късмета с боба.

Вечерта е време за разговори и споделяния на преживявания между алпинисти и катерачи от различни поколения. Слушаме с удоволствие за приключенията на Жеко Вътев от България и Доломитите, а след това идва и презентацията със снимки и разкази от Николай Петков, за когото последните 50 години алпинизъм/катерене са преминали „като един катерачен сезон“. Едва държа очите си отворени, но не искам да пропусна момента, да чуя от първо лице толкова уникални и увлекателни истории.

Планът за следващия ден е да се наспим добре и после да отидем на разтоварващо катерене в хладината на северната стена на Мальовица. Не сме от поспаливите и в 6. 15 часа вече си оправяме багажа. Качваме се с леки сърца нагоре през Еленино езеро за разнообразие, минаваме покрай плочата на единадесетте загинали от лавина, отдаваме кратка почит и прехвърляме премката между Мальовица и Орлето, за да се озовем под североизточната стена, която днес ни посреща със силен вятър. Усмихваме се, защото знаем, че винаги може да бъде и много по-зле 🙂

Набързо изкатерваме двата набелязани маршрута: „Плевен“ 6а и „Колкото толкова“ 6б и се прибираме към хижата, където в 16.00 часа е официалното закриване на алпиниадата. По пътя си спомняхме за миналата година по същото време, когато се катерехме от обратната страна на Иглите на Шамони във Франция, в хижата на 2500 м.н.в, която е достъпна само за катерачи и доставките стават по въздух с хеликоптер, храната беше изобилна и вкусна, домакините следяха къде катерим и ни приготвяха закуската понякога и преди 03.00 часа сутринта, а накрая ни попитаха дали членуваме официално в алпийски клуб за да ни направят 50 % отстъпка от цената. И понеже от БФКА не съм получил документ, който да предоставя (Иван нямаше проблем като челн на Белгийската федерация по катерене), хижарката беше толкова любезна, че ме записа като член на Словенския алпийски клуб (БФКА – не фигурираше в техния софтуер?!). В крайна сметка платихме цена, която е малко по-ниска от цените в хижа Мальовица, но пък и не ни искаха допълнително пари за тоалетна хартия (носни кърпички, защото хартия в хижа Мальовица няма)?!

Гордеем се с участието си в тази алпиниада: след три съвместни участия в подобни мероприятия, вече имаме едно трето, едно второ и вече и първо място в класиране. Още повече клубът ни по алпинизъм и катерене Тренелариум може да се похвали с първо и второ място в класирането, благодарение на страхотното включване на Бобката (Благовест Цолов), и Розалина Марина, които се включиха в последния момент, но бързо се превърнаха в конкурнеция за призовите места! По-важното обаче остава, уникалната атмосфера, която създават тези събития, контактите с други катерачи, от други градове и държави от други поколения.

Благодарим на организаторите от старозагорския клуб АК Железник, които осигуриха провеждането на цялото мероприятие и за пореден път с усилията си запазват духа на традиционните прояви в планините!


Add Comment