Поради някаква неясна причина, никога не съм гледал на Обединеното Кралство като на желана дестинация за катерене. Дали заради това, че срещаме английски катерачи навсякъде по света, или заради погрешно впечатление от катерачни филмчета, че там скалата е ронлива, че времето винаги е лошо, че от „няма къде“ се катерят по скали над морето. Като се замисля, не съм чул някой да каже, че планира катерачен трип на Острова…

В края на 2025, получихме писмо от БФКА – покана от Британския планинарски съвет (BMC) към всички организации, членки на UIAA за участие в международна катерачна среща посветена на традиционното катерене в Северен Уелс. Ще бъдат избрани по 2 представители с различен пол от 12 държави. По време на срещата, към всеки гост ще има прикрепен местен катерач (host), който да го води по различни обекти в района на Llanberis и да споделя катерачния си опит и инвентар. Ще се катерят дълги маршрути в планината, къси маршрути (от едно въже), кариери за шисти и скали над морето…Организаторите поемат нощувките и транспорта между обектите в района. За участниците остава да стигнат до там и да си приготвят храната. С Жени отговаряхме на условията и не се колебахме особено да се кандидатираме – беше уникална възможност да катерим на този толкова непознат за нас остров…

Ден 1 — пътуване и настаняване

Ранен полет до Манчестър през Франкфурт, после влак до Бангор, където ще ни очаква Алекс – един от двигателите на срещата. На гарата се засичаме с представителите от Естония и Чехия. Заедно минаваме през супермаркета, за да си набавим храна за близките дни и след малко сме в буса на Алекс. След около час пристигаме до хижа Ynys Ettws Hut в близост до прохода Pen y Pass. Домакините ни посрещат сърдечно, разменяме приказки за това от къде сме, как сме пътували, що е то традиционно катерене и има ли почва у нас…Настаняват ни в общи стаи с легла на 2 и 3 етажа – мъже и жени отделно. Хижата е малка, но добре оборудвана – има голяма кухня с всичко необходимо за приготвяне на храна, голямо помещение за хранене, презентации, разговори и разглеждане на гидовници, сушилня за дрехи и разбира се – бани и тоалетни.

Разделното събиране на отпадъци и пожарната безопасност са на първо място – Уелс се слави с това, че рециклира над 95% от отпадъка, а точки за събиране на хората в случай на пожар има дори и на най-затънтените места в страната. Противопожарната аларма в хижата е доста чувствителна (даже прекалено), задейства се дори от кипяща тенджера със спагети, а понякога и от само себе си в 2:00 през нощта. Пред хижата има паркинг и голяма поляна за къмпингуване. Искам само да вметна, че нощувката в хижата за членове на Катерачен клуб е „цели“ 9 паунда. Първото което ни прави впечатление е, че Уелският език е много различен от Английския (всъщност е от групата на Келстските езици). Надписите често са и на двата езика. Всички сгради са малки и сгушени (в началото го отдаваме на някакъв минимализъм, или метод за запазване на топлината, но впоследствие разбираме, че е в резултат на високи такси за високи сгради). Старото и новото строителство са в един стил, съвременното оборудване на старите сгради е умело замаскирано, всичко наоколо е свежо зелено, а по ливадите цъфтят пухкави бели овчици. Традициите са на почит във всяка една сфера – природа, земя, строителство, катерене…

Привечер няколко катерача с крашпади на гърбовете ни подканят да отскочим на около 100 метра от хижата до близките камъни за кратка боулдър сесия. С Жени сме леко смазани от пътуването и липсата на сън през последното денонощие. Отиваме с тях, но решаваме да го играем консервативно, та само гледаме и пипаме хватките (скалата се оказва супер приятна на допир) почти без да отделяме крака от земята, че да не направим някоя тъпотия и да се прецакаме още в началото на трипа.

Връщаме се в хижата и бързаме да си приготвим вечеря заедно с всички останали катерачи преди вечерните презентации. Първата вечер „сцената“ е за домакините. Запознават ни с рамките на събитието, правилата за поведение в хижата, етиката на катерене, правилата за безопасност, принципи на традиционното катерене и поставяне на осигуровки…Атмосферата е изключително приятелска и позитивна. Дребните пропуски на презентатора преминават в дружен смях и закачки. Следва вдъхновяваща презентация от легендарния Pat Littlejohn – активен катерач на 74 години, с над 50 години опит, автор на много класически линии. Изумително много прилича на представата ми за Сър Крис Бонингтън. Споделям с други и те потвърждават – Пат Литълджон е нещо като Крис Бонингтън на скалното катерене. Представя ни избрани обекти и няколко емблематични маршрута в района на хижата. Всички си лягаме вдъхновени да ги изкатерим. На мен, за жалост, не ми се отвори възможност. Надявам се някой следващ път…

Ден 2 — вработващо Катерене на THE NOSE, dinas mot area

По навик се събуждам в 6:00 българско време, което е 4:00 местно. Навън вече е светло, времето е хубаво и решавам да се разходя малко в планината Snowdon над нас. Докато си пълня вода, се появява и Жени, която решава да се присъедини към разходката. Планината прилича донякъде на Рила и Пирин, отвсякъде блика вода и пасат овце. Висока е малко над 1000 метра. Достигаме до едно от билата към главния връх, но решаваме да се връщаме за закуска и среща със свръзките. За първия катерачен ден аз съм разпределен с Harry Moss (родом от Австралия, понастоящем живее в Шефийлд), а Жени е с колоритния Agus, който е професионален инструктор по катерене от Испания живеещ в района на Llanberis. Всъщност, май е по-коретктно да кажем, че Agus е професионална инструкторка, но да не задълбаваме много в темата…

Методично си набелязваме лесни класически маршрути за вработване и запознаване със скалата и катеренето. Започваме да се ориентираме и в категоризацията за трудност на маршрутите. Британците използват скала с 2 показателя – единият е за психическата ангажиреност и надеждност на осигуровките – M, D, VD, S, HS, VS, HVS, E1-E12. Другият показател е за техническата сложност – от 4а до 7b. За общата трудност не се разглеждат двата показателя поотделно, а се гледа комбинацията от тях. Много е важно да се чете и описанието на маршрута. Към 3-ия ден започнахме леко да схващаме принципа на на категоризация, но според местните отнема към 3 години редовно катерене, за да го схванеш съвсем. Когато разбереш логиката обаче, Британската скала за трудност дава доста по-добра представа за маршрута, в сравнение с френската скала, която сме свикнали да използваме през последните 20-на години в България. Най-високата категория към момента е Е12. Постиженията на дамите стигат до Е10. Изкатерване на Е8 в стил он-сайт е върхово постижение. Както се вижда от таблицата долу, ако техническата трудност е в долната граница на диапазона за дадена категория, маршрутът се усеща корав, т.е. опасен за категорията си, ако техническата трудност е в горния край на съответния диапазон, пасажът е добре осигурен. Например – Е1, 5а е относително лесен технически, но има рисковани движения и е психарски, а при Е1, 5c пасажите са с добри възможности за осигуровка.

Друго характерно нещо за традиционното катерене в Уелс е, че маршрутите са разделени на къси дължини, или иначе казано на голям брой къси въжета. Често са по 15-20 метра и един маршрут от 90-100 метра се разделя на 4-5 дължини. Това се налага от факта, че маршрутите следват естествените възможности на скалата за поставяне на осигуровки. Също така, много често маршрутите вървят с дълги траверси встрани. Тъй като няма клинове, които да те водят, а на популярните сектори има доста маршрути – те често се преплитат. Ако искаш да катериш конкретен маршрут, трябва внимателно да четеш описанието и да следваш схемата. Другият вариант е просто да катериш където ти харесва 🙂

С чичо Хари започнахме с The Cracks (HS, 4c). Той е на 65 и със затруднена мобилност, но катереше уверено и личеше, че е с богат опит в използването на джаджи. Събра първите 2 дължини в 1, а на мен отстъпи 3-та. Аз се полакомих от красив леко полегнал винкел, който се оказа, влажен. Леко мъхясалият и на места полиран риолит се пързаляше сериозно. Наложи ми се бързо да вляза в час и да „отпусна главата“, за да продължа нагоре по „пързалката“. Оказа се, че съм навлязъл във вариант на маршрута Lorraine (HVS, 5a). Отдясно на нас, успоредно катереха Жени и Агъс по The Direct Route (VS, 5b) и имахме възможност да ги наблюдаваме и снимаме.

Съответно и те нас:

Хари пое за малко водачеството, след което отново ми го отстъпи за финалното лесно и много красиво въже. С един дълъг рапел слязохме към основата, където се засякохме отново с Жени и Агъс. Решихме да изкатерим още по един маршрут. Жени беше въодушевена от последното въже на The Direct Route и ние се запалихме да го изкатерим, а те се насочиха към нещо по-кораво – Diagonal (HVS, 5a).

Последното въже от нашия маршрут се падна на мен и наистина беше въодушевяващо, 2-3 „трики“ движения на триене, точно над площадката и осигурени с една средно хубава клема и финал по голям 5-метров хладилник с възможности за осигуровки вляво и вдясно. Жени пък леко се бяха „предобрили“ по Диагонал-а, който въпреки невисоката си категория се оказа доста вълнуващ и изпомпващ. Прибрахме се доволно накатерени след този първи активен ден точно за традиционния Teatime. Ключово за мен беше, че се наложи да променя настройката си и да се вгледам повече в катеренето, отколкото в осигуряването. „Пораздухме“ за изминалия ден и с Хари се разбрахме да потърся друг host за утре – някой с по-висока проходимост. Така попаднах на Eilir Davies-Hughes – единственият Уелсец кореняк в групата, който се обърна с блеснал поглед и широка усмивка:

 – „Искаш ли утре да отидем на едно малко приключение?“

 – „Е как?! Да си взимам ли челника?“

 – „Не, все пак имаме 20 часа светлина.“

Мисля, че се намерихме 🙂

След вечеря, представителите на различните държави, показваха презентации за катеренето в тяхната страна. Тази вечер бе за Малта и Холандия. В Холандия както се досещаме няма скали, а Малта е доста добра дестинация за спортно катерене през студените в България месеци.

Ден 3 – мъжете се напъват, жените се забавляват…

Разбрали сме се с Eilir да тръгнем по=рано от обикновено, тъй като планът е да прокараме нов маршрут в планината Yr Eifl, която се намира над Ирландско море и е на малко повече от час път с кола от хижата. Ранното ставане не е никакъв проблем, така и така се будя не по-късно от 5:00 местно време.  Жени пък са се разбрали със Sam Leary по женски да катерят на най-популярния сектор на Gogarth, а именно Castell Helen – бърз достъп, здрава скала и кафене на върха на Sea Cliff-a.

По пътя към нашата планина имаме време да си поговорим. Разговорът върви леко и се върти около катерене и разни особености на живота в Уелс. Минаваме през къщата на Ейлир, за да вземем втори клемовадач. Въпреки, че сме двама в свръзката, хубаво е всеки да има свой собствен клемовадач. Освен за стандартните цели, в случая ще ни служи за почистване на цепките от кал и треви. Малко след това сме на паркинга. Намираме се почти на върха на планината. Подходът в началото е по равно, а след това трябва да слезем през няколко стръмни кулоара до основата на скалите.

    

Тази конфигурация (първо си над маршрута, после слизаш до основата и трябва да се изкачиш обратно до върха) е характерна за голяма част от обектите в Северен Уелс. Стръмно е и обрасло с високи папрати. Въпреки, че сме на сянка, няма почти никакъв вятър и се усеща висока влажност от морето. 

Добираме се до старта на набелязаната линия. Първото въже, разбира се, е за Ейлир – започва по винкел и плоча, след това траверсира надясно под голям таван. Отдолу изглежда гладко и изпомващо, но се оказва с много добри стъпки. Изумявам се на спокойствието, с което Ейлир катери. Поставя бързо и умело добри осигуровки, внимателно проверява скалата и напредва уверено. Имах леки притеснения (все пак съм с непознат човек на непознато място), но бързо се разсейват. На 7-8 метра над тавана бяхме набелязали подходяща площадка да се съберем, но триенето на въжетата стана твърде силно и се събираме веднага след края на тавана.

   

Мой ред е да тръгна напред. Следващите 7-8 метра до набелязаната площадка са лесни – вертикален винкел с добра цепка за осигуровки. Събираме се отново. Решаваме аз да продължа с водачеството. Над нас е неголям таван. Има логично минаване надясно, където таванът е малък и отгоре преминава в цепнатина, от там обаче вече има маршрут. Ние се насочваме вляво, през по-големия таван. Над него скалата изглежда полегнала и лесна за катерене, но без видими възможности за осигуровки. Тръгвам, поставям осигуровка и се връщам, за да почина и огледам. Връщам се на няколко пъти, тъй като не мога да видя към какво да се стремя над тавана. Последната осигуровка е в страни и надолу и ако падна при излизането от тавана, ще се приземя върху камъните на площадката. Първо се насочвам към траверс наляво към дълъг перваз, но после забелязвам добър „гастон“ в малка цепнатина право нагоре. Точно над тавана напипвам хоризонтална цепнатина, която се усеща добра за поставяне на френдове. Успявам да я разчистя от кал, трева и камъчета без да я виждам и поставям френд в нея. Откатервам до площадката и натоварвам френда, за да проверя дали държи. Засега държи, но не съм много сигурен колко е добър, тъй като го поставих пипнешком. Решавам, че ще „стрелям“. Появяват се хубави стъпки и след 2-3 движения краката ми са над тавана. Оттук вече виждам френда и изглежда добре поставен.

     

Скалата нагоре се оказва по-добра от колкото изглеждаше отдолу – намират се добри места за осигуровки. Минавам ту наляво, ту надясно в търсене на най-добрата скала и след още 5-6 метра излизам на голяма, обрасла наклонена тераса. Прекосявам я наляво, за да стигна в основата на гладка плоча с цепнатини – там искаме да продължим. Правя площадка и Ейлир идва при мен, поздравява ме за катеренето. Негов ред е да води. Тръгва покрай облегната на плочата скала и навлиза в същинската част. Отново катери уверено и спокойно. Разпъва към 25 метра въже. Когато идва моят ред да мина през пасажа, отново се удивявам на спокойствието му. Мястото е като изваяно за катерене – гладка плоча, цепка, която се появява и изчезва, точно изглежда, че всичко ще свърши, появява се стъпка, отново изглежда, че ще задъни, появява се хватка, възможностите за поставяне на клеми и френдове са добри. Поздравявам го на свой ред за доброто катерене. Нагоре става по-лесно, Водя през последователност от скални участъци и наклонени треви. Последното въже отново е за Ейлир и завършва с малък таван.

   

След края на скалните участъци, изкачваме още 50-на метра по силно наклонен терен с хвойна. За разлика от хвойната по нашите планини, тази е с много плитка коренова система и никак не е надеждна. Поздравяваме се за готиния маршрут. Искаме да отскочим до селския Пъб за по един пинт бира, но още не е отворил, та се задоволяваме с вода и чай.

В същото време Жени и Саманта добре се забавляват на Castell Helen. Изкатерват 2 маршрута по прекрасна скала и в перфектни условия. Завършват със сладолед на плажа. Жени даже се топва. Морето е много привлекателно, мирише на топло, но температурата на водата е към 12-13 градуса по Целзий и е доста освежаващо 🙂

Саманта е професионален инструктор по скално катерене. Познаването на района при катерене на скали над морето е изключително важно. Първо трябва внимателно да избереш място за рапел, след това внимателно да подбереш линия за изкачване. Понякога катерачите оставят фиксирано въже, за да могат да излязат до върха на скалата, в случай че нещата се „закучат“. Понякога не оставят спасително въже. Трябва да се има предвид големината на вълните и нивото на приливната вълна (The Tide). Жени и Сам са с портативни радиостанции, които са доста подходящи за случая и кефът е пълен 🙂

Сцената за вечерните презентации е предоставена на участниците от Хонг Конг и Естония. Изненадващо за нас, в Хонг Конг има скално катерене точно до града. Има дори и традиционно катерене. Не е много, но все пак… В Естония има само няколко боулдъра.

Ден 4 – да си поговорим за времето…

Прогнозата вещае лошо време в планините и хубаво време по крайбрежието. Утрото започва изненадващо добре в района на хижата – слънце и лек вятър. Аз съм отново с Ейлир, а Жени ще си има нова свръзка – адашката Jane от Ирландия. Въпреки, че в момента изглежда перфектно за катерене в района, решаваме да се доверим на прогнозата. С Ейлир ще ходим на Castell Helen,  а Жени и Джейн на Holyhead Mountain. Разказаха ни интересна история за тази планина. Преди 10-на години е имало епидемично заболяване по животните и в цяла Великобритания е било забранено да се ходи сред природата. Единствено Holyhead Mountain е била извън забраната и всички катерачи от Острова в продължение на 1 година са катерили само там. Обектът разполага с около 120 маршрута с височина около 30 метра и е било доста социално.

Противно на прогнозата, докато се приближавахме към крайбрежието, времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Гогарт ни посрещна със силен (на моменти бурен) вятър, плътна мъгла и ситен дъжд, който се носи хоризонтално, с 2 думи – Misty Drizzling. Чували сме много за лошото време на Острова и беше дошло време да се запознаем с него от първо лице. Бяхме пътували повече от час и решихме все пак да опитаме, че да не останем капо. Скалата изглеждаше неочаквано суха. Този дъжд имаше странното свойство да не мокри скалата, а само катерачите, при това не много. Сякаш силният вятър издухваше водните капки точно преди да попаднат върху повърхността. Усещането е неприятно, но определено не подгизваш. Обличаме термо бельо, пухенка, Gore-Tex мембрана отгоре и атакуваме. Има и други катерачи, които са се подлъгали от прогнозата и на рапела към основата на маршрутите се събираме 4 свръзки. Налага се да се изчакваме, рапелът е към 40 метра и вятърът носи въжето настрани. 

Стигаме и ние до основата, прескачаме се по площадката, става ми леко дискомфортно, понеже докато Ейлир води първото въже, което върви вдясно, друг катерач катери точно над мен, а третата свръзка ни прескачат, за да минат наляво. За щастие всичко се разминава без допълнителни усложнения и отивам при Ейлир на следващата площадка. Мой ред е, катеря си с 3-те ката дрехи и хич не се потя, а иначе ми е напрегнато. Мъглата е гъста, морето бучи, вятърът също, близкият фар перидоично надува сирената, която е толкова силна, че корабите да я чуят в мъглата. Второто въже върви силно наляво, после нагоре, после още по-силно наляво и накрая силно надясно. Скалата е перфектна с много изящни форми. Дъждът променя характера си обаче и започва да овлажнява хватките и стъпките – става greasy. Виждам площадката на 3 метра над мен, но въжето трие толкова ужасно, че не мога да помръдна, колкото и да дърпам. Трябваше да направя площадка преди завоя надясно. Впоследствие се оказа, че едното въже се е заклещило в цепнатина между 2 камъка. Правя доста импровизирана, но все пак надеждна осигуровка. С много усилия успявам да обирам само другото въже, което не е заклещено. След известно колебание Ейлир осъзнава ситуацията и все пак тръгва. След изморително дърпане се събираме. Получихме си дозата приключение и решаваме да се прибираме към хижата.

По същото време Жени изкатерва първият си маршрут в Северен Уелс като водач на свръзката при доста подобни условия.

На път към хижата, времето започва да се пооправя и решаваме да се отбием до кариерата за шисти – Slate. В Уелс е пълно с такива кариери – повечето са изоставени, само 1-2 функционират. Скалата е черна, гладка, почти без триене и много красива. Не бях срещал такава. Въпреки, че се катериш по нещо, което е силно повлияно от Човека, усещането е по-скоро приятно. Наситено е с ултимативни пасажи, има цепки, но има и големи участъци без възможности за поставяне на осигуровки – по тях са прокарани маршрути осигурени с болтове. Ние с Ейлир се придържаме към традиционното катерене – на приветлив сектор с височина 20 метра, равна основа и приятна пътечка за слизане. Изкатервам един лек маршрут за запознаване със Slate-a. После си харесвам Е1, 5b. Някъде по средата започва да вали дъжд, сцеплението изчезва, краката и ръцете ми се хлъзгат, френдовете също започват да се пързалят в цепките. С акробатични движения и пълна концентрация успявам да изляза до върха без да падна. Ейлир, като втори в свръзката, среща сериозни трудности да не падне, което ме окуражава, че явно си е било сериозно 🙂 Този път вече наистина сме наситени с приключения и доволни се прибираме в хижата. Вечерната презентация е за експедиция на ветераните от BMC в Хималаите.

   

Ден 5 – какъв ден само…

Аз ще съм с нов водач=домакин (host) – Mike Pycroft. Майк е катерач на около 60 години и е в много добра форма. Доста е опитен и обича да предава опита си, и да дава насоки за използването на екипировката. През нощта валя и се насочваме към другата страна на прохода Кленбърис. С нас пътува представителката на Малта, а пътьом се отбиваме през Plas y Brenin,  за да вземем нейната водачка – Liz. Plas y Brenin е център за обучения по планинарство, катерене, каяк в бързи води и други спортове на открито. Провеждат се курсове, детски лагери, срещи, официални събития. Тази вечер всички ще се съберем в този център за официална гала-вечеря организирана от BMC. Ще има официални лица – министърът на спорта, председателя на BMC, председателя на Climber’s Club. Гвоздеят в програмата ще бъде презентация от (може би) най-добрата към момента английска катерачка Hazel Findlay за нейния път в спорта.

Обектът който бяхме набелязали за деня се оказа мокър и се отправяме към Tremadog – популярен обект, близо до пътя и с катерачен къмпинг отсреща. Преди да отводнят морето наоколо чрез дига, е бил класически SeaCliff. На пръв поглед не изглежда като нещо особено интересно – стръмен обрасъл подход и скали, които едва се подават над дърветата. Оказва се супер качествен гранит с много готини маршрути. Все още има влага по скалата, но Майк препоръчва да започнем с една камина – маршрутът Striptease. Поглеждам го доста скептично – „Е как така точно в камината пък ще е сухо!“, но се оказва абсолютно прав. Под вещото му ръководство и чрез серия от изкачвания и рапели, успяваме да изкатерим 4 емблематични за района линии. За първи път по време на срещата, имах шанса да изкатеря маршрут с типичните характеристики на Трад катеренето в UK – плоча без възможности за осигуряване, после дупки, в които поставяш 2-3 джаджи, после пак сляпа плоча и така 4-5 секции от по 5-6 метра. Изисква особена концентрация, но доста ми допадна. Все пак на Лакатник сме свикнали с катеренето по плочи 🙂

     

По същото време Жени и Джейн напрягат мускули и сухожилия по много як болтиран маршрут в кариерата Slate – The Desolation of Smaug, 6c. Подходът е доста интересен – за да стигнеш до катеренето минаваш под ограда, през миньорски тунел с релси, по гладки като огледало каменни плочи и се стараеш да нацелиш точния етаж, от който започва тура. След тунела влизаш в нещо като огромна арена, в която ехото ти се блъска силно в стените и си обграден от внушителни черни скали. 5 въжета и 145 метра катерачен оргазъм по форми от друга планета. Прибирането от маршрута също е приключенско и доста опасно заради нахвърляните хлъзгави плочи над пропасти. По съседен маршрут катери Steve McClure, с който имаме щастието да срещнем и поговорим на официалната вечеря.

Вечерта се събираме, доволно накатерени, в Plas y Brenin – всички раздуват на по пинт бира. Има гости в официално облекло и гости в катерачни дрехи с кал и магнезий. Има и прекрасна гледка към езерото и реката, където в момента се провеждат тренировки по слалом с каяк. Домакините са приготвили вкусна и обилна вечеря – като за уморени катерачи. Атмосферата е много приятелска. Идва ред и за презентацията „Made in the UK“. Хейзъл е станала майка преди 1 година, но вече е „обратно в играта“ с пълна сила. Разказва личната си история с много отклонения и теми за размисъл. Ментор в катеренето е нейния баща, който е твърд привърженик на традиоционализма, не е ползвал магнезий, за да пази скалата, не е давал и на нея да ползва. Ще спомена само няколко основни акцента от впечатляващата и силно вдъхновяваща презентация:

„Bold is Best“ – Корав катерач се става по трудни и страшни маршрути…

„Be Brave“ – смелостта е силно ценено качество сред катерачното общество на Острова. Не адаптират планината по себе си , а себе си по планината. Ако не си подготвен за даден маршрут, просто не отиваш на него, а не променяш маршрута, така че да ти е комфортно. Мисля, че тук имаме какво да вземем, защото ми се струва, че смелите катерачи у нас са останали в миналото и сред обществото цари неразбиране, защо не е задължително всичко да се болтира като в залата…

„Enjoy the Process“ – когато имаш проект, наслаждавай се на процеса, а не се концентрирай върху крайната цел като в придобивка…

И на края, но не на последно място, Хейзъл изтъкна качеството „Humility“ = смирение, скромност…

Тук може да видите видео за нея от сериите на Reel Rock.

   

Ден 6 – последна кръв

Отново прогноза за дъжд в района и се отправяме към обект на около час път с кола в западна посока. Жени се оказва без host за деня, та решава да дойде с нас. Steve и представителката от Ирландия също се оказват без транспорт и всички се събираме в колата на Майк. Отиваме да катерим на Craig y Forwyn – 30-на метрови варовикови скали в гора. Това е обектът, който най-много прилича на Лакатник и в началото съм леко разочарован, но катеренето се оказва отново доста добро и разбира се е изцяло Trad. Имаме щастието да наблюдаваме Steve McClure. За първи път гледам на живо катерач от подобна величина и това, което виждам е повече от впечатляващо – движенията му преливат естествено от едно в друго, няма пауза, осигуровките са през 7-8 метра, а между тях не успявам да открия и частица безпокойство…

Загряваме с 1 лек маршрут и после Майк ми препоръчва да пробвам 1 таван на 7-8 метра над земята. Започва с малко „трики“ движения към хоризонтална цепнатина на 5-ия метър, която изглежда супер за френдове. Преди това, обаче има възможност само за един малък френд на 2-ия метър, който на всичкото отгоре е и почти 2 метра в страни от линията на катерене, та ако не стигнеш до цепката си е сигурен „Ground Fall“. Докато се опитвам да измисля движенията, малко се псувам, че изобщо се надъхах да го катеря.

Като поставих хубав френд в блянуваната цепка спрях да се псувам, но после като видях 2-та супер изгнили скални клина в основата на тавана, отново започвам да се псувам. Слагам клема след френд и след едно ключово кръстосване на ръцете, хватките се оказват неочаквано добри в края на тавана. Въжето вече трие подобаващо и организирам полувисяща площадка. Това става най-трудният ми маршрут за срещата = меко E3. Второто въже също е интересно, но там Майк е на „острия“ край на въжето, а за мен остава само да се насладя на движенита по цепнатини като втори в свръзката.

     

 

Изкатерваме по още един маршрут за десерт и след това се наслаждаваме на класически островитянски селски пейзаж – оградени с дувари ливади и пасящи овчици.

Вечерта в хижата е ред за нашата презентация – Climbing in Bulgaria. Всички са доста впечатлени от многообразието  – всъщност почти няма стил катерене, който да не може да се практикува у нас. Най внуштелни за тях са Дяволските игли, Пещерата Проходна и това, че морето в което падаш при DWS на Тюленово е топло 🙂 Имаме си 4 сезона, сняг, понякога лед, планини до 3000 метра и почти всякакви видове скала. В края на вечерта ни разпитват доста и всички имат желание да дойдат да покатерят в България.

Ден 7 – не може само катерене, трябва и малко култура…

Рядко ни се случва да катерим 6 дни подред и определено имаме нужда от почивка. За наш късмет вали дъжд и Alex е организирал посещение във фабриката на DMM, която се намира в близкото градче = Llanberis. Фабриката си е фабрика, с металургичен цех, в който работят изпоцапани яки мъжаги, шивашки цех с шивачки, R&D отдел с компютри и инженер-дизайнери…Голяма част от процесите са свързани с ръчен труд, съвсем малка част е автоматизирана с роботи. Френдовете ги сглобява един чичо като часовникар, женици пъхат пружинки в карабинерите и нитоват вратичките след това. Проследихме целия път на един карабинер – от цилиндрична пръчка алуминиева сплав до готовия продукт. Интересни бяха и ваните за заглаждане – след щанцоването карабинерите са груби и се тресат по 6 часа във вани пълни с полимерни пирамидки, за да се загладят. Надписите се нанасят с лазер. Видяхме и лабораториите за тестване на металните и на текстилните изделия. Проверяват се първите 3 и последните 3 изделия от всяка партида. Наблюдава се начина на счупване и начина на скъсване. Във фабриката освен карабинери, клеми, френдове, ленти и седалки се произвеждат сбруи за авиацията и Реверсо-та за друга известна марка.

     

Разбира се, бариерата на фабриката се закача с карабинер, а вътре в производствените помещения не ни разрешиха да снимаме. Говорихме си за трудностите в бранша, за китайските карабинери, за Брекзит…След тази обиколка определено ще ценя всяко едно парче инвентар в пъти повече, защото преди карабинерчето, което щракаме да стигне до ръцете ни, е претърпяло цял куп процеси и е минало през ръцете на 100 работника…

Следобеда пък се разходихме из градчето (има няколко добри магазинчета за екипировка), покрай езерото, до Slate музея, че даже и до черквата. Увлечени в  катеренето често пропускаме културата…

Вечерните презентации са за Южна Корея (където се оказва, че има 400 метрова стена от монолитен гранит с цепки, подобна на Йосемити) и Ирландия. Това е и последната вечер от срещата. Организаторите приготвят вкусна вечеря за всички. Следват приятни разговори с нотка на носталгия, заключителни думи и обща снимка. Малко е тъжно, че се сбогуваме, но си пожелаваме да се видим в България, или някъде другаде по света…

За щастие нашето приключение не свършва дотук и тази вечер не ни е последна в Северен Уелс. Бяхме разбрали, че през уикенда след срещата, ще има Катерачен фестивал организиран от Манчестърския катерачен клуб в района на Гогарт – големия обект край морето и нямаше как да го пропуснем. Но за него ще разкажем допълнително съвсем скоро…

 

 

върни се обратно