Разказ за свободното изкатерване на Станислав Атанасов и Деян Милчев по маршрута Magic Mushroom

Текст и снимки: Станислав Атанасов

 

От години си мисля за Айгер. Дълго време бях спрял избора си на La Chant du Cygne (7a+) — разумният вариант. После се заговорихме с Део и в сметката влязоха Magic Mushroom и Deep Blue Sea (7b+).

Първата идея беше умната: от лесното към трудното, да натрупаме опит със стената, със скалата, с логистиката. После си направихме сметката. Имаме „само“ 22 дни. В планината това е нищо — половината време вали, после чакаш да изсъхне, а когато най-накрая дойдат четири хубави дни един след друг, ти вече нямаш сили да ги използваш пълноценно.

Затова единодушно: Magic Mushroom. Направо.

Тръгнахме с багаж за всякакъв стил — зимно, статици, порталедж, всичко. Бяхме сериозно наплашени от мащаба на стената и от това, което чувахме от хората.

В деня на тръгване прогнозата беше отвратителна: три дни дъжд навсякъде високо. Затова решихме да разбием пътя на две спортни спирки.

ПЕТЪК – 24 юли 2026

12 часа до Словения.

СЪБОТА – 25 юли 2026

Катерене на конгломерат, северен сектор. Маршрутите къси, затова наблегнахме на бройката — по 6 на човек. Меки категории, чисти изкатервания, точно каквото ти трябва за самочувствие. После 6 часа до Австрия.

НЕДЕЛЯ – 26 юли 2026

Пак конгломерат — за всеки от нас това е второто-третото катерене на такава скала в живота, но поне туровете са 30 метра. По 4-5 изкачвания и потегляме — още 5 часа до Швейцария.

Мислим къде да спим, за да напазаруваме преди Гринделвалд. И тук се случва чудо: на 10 минути има Lidl, който работи в НЕДЕЛЯ. И още е отворен. Влизаме — половината продукти са по-евтини от България. Гледаме се с Део и се чувстваме като пълни идиоти с багажника, натъпкан с храна от София. Поне ще знаем за следващия път.

Решаваме да спим на диво в Гринделвалд. Оказва се, че там това е спорт за напреднали. След 40 минути обикаляне намираме нашето каше. Лягаме си рано. Спим до късно.

ПОНЕДЕЛНИК – 27 юли 2026

Настаняваме се на къмпинга, който се оказва на 30 минути пеша и без пряк транспорт. Към 13:30 сме на лифта. Еднопосочно до Eigergletscher.

За началото на тура има три варианта: а) през тунела, нелегално б) 300-400 метра трета-четвърта категория в) рапели по тура

Не искаме глоба, затова отиваме да разучим вариант Б. Намираме страхотна поляна за „базов“ лагер, зарязваме багажа и тръгваме да търсим маршрута. Айгер обаче е на 80% в мъгла — виждаме съвсем малко от него и се ориентираме по скици, снимки и прочетено.

Пътеката до началото на „лесното“ катерене я намираме бързо. И от първия момент не ми харесва как изглежда. Никога не съм обичал соло катеренето. Все пак се надъхваме и тръгваме. След доста лутане, връщане и чудене стигам до един винкел, изкатервам го и си викам — сега вече ще видим нещо от тура. Обръщам се към Део, поглеждам бездната надолу и нещо в мен се пречупва.

Казвам му: не мога повече, връщаме се.

По наша преценка бяхме минали някъде 200-300 метра, но в мъглата нямаше как да сме сигурни в нищо. Следващите дни, като погледнахме отстрани, се оказа, че сме били сравнително близо и в правилната посока.

Първото ми соло катерене и ми дойде много. Не бях сигурен как ще сляза, беше ме обзел пълен ужас. Някак се събрах и след час и половина бяхме в лагера — общо 4 часа приключение.

И двамата знаехме едно: с раници по това няма как да минем.

Останаха вариантите А и В. И двамата мислим по един и същи начин — един тур първо се качва отдолу, после, ако искаш, го разучаваш отгоре. Значи: тунелът.

Аз предложих да минем по ръба, за да видим къде се слиза. Део взе правилното решение — отиде сам да огледа как най-скришом се минава през тунела. Казах му, че ако тръгна натам, ще остана да спя там и няма да се върна и решихме да не ходя. Нямаше го дълго. Аз имах интернет и батерия, така че оцелях.

Върна се с добра новина: има начин.

ВТОРНИК – 28 юли 2026

3:55 — алармата гърми. Часовникът показва 5 часа сън, но аз се чувствам все едно не съм мигнал.

Целим се да сме в тунела между 4:30 и 5:30, за да не станем на ваденки. Стигаме станцията, наливаме вода и в този момент светват прожектори като за Стадион „Васил Левски“. Всичко свети все едно вече са ни хванали на местопрестъплението.

Връщаме се леко назад и заобикаляме основния вход, за да го подходим скришом по един склон — стръмен и целият на лабилни камъни. Ходи се ужасно, едвам издрапвам догоре и се шмугвам вътре.

В началото има две отделни линии и си казвам — няма проблем. Много скоро става една линия. След 10-15 минути виждаме червени светлини. Приближаваме. Спрял влак.

Изтръпваме. Има ли някой вътре? Ще ни хванат ли? Какво правим сега?

Между влака и стената почти няма място. Пробвам с денга — влача се три метра и се връщам. Ако тръгне влакът, сме ГГ. Пробваме един парапет — и това не става. Почваме да мислим за рапелите, но и двамата знаем, че вече е късно и този ден отива на вятъра.

Део казва: дай да пробвам. Мина 3-4 метра. Викна, че горе-долу е окей. Влизам и аз. Да ме извиняват пещерняците, но беше от най-неприятните неща, които съм правил.

Минахме. Никой не ни видя. Останалите 35-40 минути вървяхме с едно гадно чувство в стомаха — да не запалят влака зад нас.

Километър 3.67. Стълба, врата. Не е заключена, но не се отваря. Бутам, бутам — нищо. Викам: Део, закована е. Той идва, побутва, избоцва я и тя се отваря.

И вътре — два сака с вода и енергийни напитки, един швейцарец на порталедж и още хора зад него, всички се гледаме в недоумение. Чудя се катерачи ли са, или пазачи. Питат ни какво ще катерим. Magic Mushroom. А вие? „Ние нещо друго ще правим.“ Решавам, че му се спи — все пак е 5:40.

Похапваме, размърдваме порталеджа му, прескачаме още двама, спящи в чували, извинявам се на всички и излизаме навън.

Гледката е нереална.

Планът: качваме се до 10-о или 13-о въже и пускаме рапели. Оставяме раницата на Део и на шега му казвам, че ще взема ключа от колата — колкото и малък да е шансът, ако се качим без ключ, ще се вкараме в голям филм. Смеем се и двамата.

Тръгват няколко фиксирани статика, теглим се по тях с много мъка. Самият тур почва след две въжета. Въжетата често са мокри — ние имаме късмет и са сухи.

Водим ги спокойно, но без да се мотаем. Не искаме да се пускаме рапели на челници.

Стигаме едно 6b+, което започва с боулдър — според мен е около 7а. Явно се е счупило нещо. Викам си: дано не са такива и другите.

И след още 2-3въжета, заставаме под зверски яката скала.

Единадесето въже — първото пасажно, пада се на мен. Тръгвам надъхан, давам всичко и падам на пасажа. Нямаше шанс за онсайт, но много ми хареса. Разцъках го и продължих. Део ме пита искам ли пак — казвам му, че съм изцеден, нека вървим напред.

Следва 7a+ въжв— само по себе си щеше да е пет звезди на спортен обект. Део го онсайтва. Аз го минавам втори, но ми се струва психо. Още едно 7a+ — водя го и го минавам. Решавам да тръгна директно и на следващото, „само“ 6c. Оказва се доста кораво и техничо; стигам до момент, в който нагоре няма нищо. Три-четири опита и висвам, закачам се, виждам, че се минава метър вдясно, слизам малко и го правя.

Заставаме под 7b-то доста рано, от което ще слизаме. Гледаме се. Седем въжета нагоре или четиринайсет рапела надолу.

И двамата знаехме отговора без да го кажем.

Део тръгва на 7b-то, не го разчита правилно, боулдъресто и трудно. След малко висене и разглеждане прави боулдъра — за днес ни стига. Решаваме аз да поема следващите 7a и 7a+, за да се падне 7c+-то на Део — хубаво е всеки да е хванал от най-трудните въжета.

Стегнах се и ги онсайтнах и двете. Радвах се най-вече, че следва Део и няма да ми се налага повече, защото в мен нямаше нищо останало.

Део тръгна много добре, но стигна пасажа и висна. След 4-5 опита каза, че няма време, и някак стигна следващата примка. Ако аз го водех, вероятно нямаше да се справя — пасажът е задължителен и много труден. Много се радвах, че не се падна на мен.

Остават две въжета: 6b за мен и 7b за Део. Поглеждам нагоре и казвам — това ще е много трудно 6b. Категорията е толкова сгрешена, че нямам думи. Едвам го минавам, за мен е 6c, ако не и 6c+.

Последното 7b. Извиквам надолу: Део, колко примки да ти сложа, една или две? Той вика — мини го изкуствено, ще го гледаме другия път. Значи и той е свършил, а аз бях почти сигурен, че този човек не се уморява.

Издърпах се някак и бях горе. 18:30. Качихме се за по-малко от 13 часа. От първия път.

Избухнах от кеф.

Част от целта е готова — качихме се. Сега остава „само“ да го минем свободно. Но не сега. Сега сме на 3300, а къмпингът е на 950. Това са 2400 метра надолу, а сме станали в 4.

Извадихме късмет — 2 часа с лутане до базовия лагер и още 3 до Гринделвалд. Ядене, баня и в 1 часа бяхме по леглата.

СРЯДА – 29 юли 2026

Део спи, аз работя. Спал съм не повече от 4-5 часа — всичко ме болеше. На слизането последният час ме заболя коляното и цяла нощ го усещах.

Денят беше топъл и дълъг. Главата ме боли, тялото ми е рухнало, а прогнозата казва, че най-добрият ден е утре, четвъртък. Планът за утре: 2:30 часа ходене нагоре, пускане на рапели и катерене на едни от най-трудните въжета.

Казах на Део, че няма как. Просто не мога.

Стана му тъпо, но ме разбра. И аз усетих какво е почувствал — през годините много хора са ми казвали същото. Аз съм виждал прогнозата и прозореца, а те са били уморени.

Затова тихо и спокойно почнах да се разтягам и да си събирам багажа.

— Ама ще ходим ли? — Каза той.

— Да. – Прошепнах аз..

Ходенето по равно беше мъчение, тялото издаваше звуци. Хванахме един от последните лифтове, довлякохме се до лагера, разпънахме го и си направихме плана: аларма в 6, три часа нагоре, три часа надолу, и искам да хвана лифта на слизане, защото коляното няма да издържи. Остават ни 5 часа за рапели и катерене.

ЧЕТВЪРТЪК – 30 юли 2026

Не мога да повярвам — 6:15, събуждам се от нищото, часовникът показва 8 часа и 15 минути сън. Цялото тяло се чувства перфектно. Освен краката.

Но сме мудни. Никой не си дава зор. Тръгваме към 7. Ходенето беше странно — където мислехме, че е късо, се оказа безкрайно, и обратно. След 2 часа и 20-30 минути сме при тура.

По план сме, така че всичко се случва бавно и спокойно.

Около 11 пускам рапел на пасажното въже и разглеждам хватките. Нереално е. Не виждам как аз бих го направил, камо ли отдолу.

Део идва, тръгва и се катери много добре. Стига пасажа и той просто го поваля. След няколко опита намира вариант и го прави 2-3 пъти. Продължава нагоре и го разцъква добре.

Идва моят ред. Обсъждаме, че мога и да пропусна лифта — времето е хубаво, по-важно е да го разцъкаме добре.

Почти не го бях пробвал предният път,защото мускулите ми горяха, а по пръстите ми нямаше кожа. Та все едно ми беше първо катерене по въжето. Хладно е,свеж съм ,но всичко тръгна на зле, зависвах навсякъде. Стигам пасажа, виждам варианта на Део и дори не го пробвам — включва блок на дясна, гадна стъпка, гадна щипка за лява, далечно местене на десен крак, местене на дясна на съвсем малко ръбче, после ляв от ужасната щипка, средно ръбче и гърмене.

Това не е моят вариант.

Почвам да гледам и да пипам. И си викам — добре де, защо не пропусна една хватка?

Там, където Део беше с дясна, хващам с лява. Блокирам. Десен на едно гадно, ляв на триене, дясна на ръбче, протягам се за гадното ръбче — стигам го, но не го задържам. Не знам още как се държи, но знам, че това е моят вариант.

Пак. Лява блок, дясна пречупена, десен гаден, ляв гаден, десен хубав, дясна на гадното ръбче, хващам го, ляв на едно хубаво за шпагат, прилепям се към скалата, средното ръбче, стъпвам, хващам голямата.

Пасажът стана.

— Део, трябва да го пробваш.

Пускам се пак. Става отново, но има две много гадни стъпвания. Пускам се трети път — този път без тях. Лява на блок, дясна на гъстон, директно висок ляв, директно висок десен, гадното ръбче с дясна, ляв на шпагат, ставам едно със скалата, средното ръбче, перваза..

Вече си мисля, че това може и да стане след 2-3 опита.

Разказах варианта на Део. Той тръгна и го направи директно така. Повтори го 3-4 пъти, за да е сигурен.

Идва моят ред отдолу. Леко скован съм, топло ми е, не се катеря добре, но минавам първите четири примки. Преди пасажа има няколко трудни движения и една гадна почивка, на която нито възстановявам, нито нищо — просто стоя и се надъхвам.

Мотивирам се. Лявата — блок. Дясната — пречупвам. Ляв на триене високо. Десен много високо под дясната ръка. Прибирам се към скалата. Ръбчето с дясна — не го усещам добре, но продължавам. Ляв на шпагат. Залепям се към скалата. Средното ръбче с лява и дълго движение за удобната.

Хващам я. И се паникьосвам — сега какво?

Сещам се какъв ми е вариантът. Правя го. Отивам на почивката и оттам нагоре е само да се остиска.

Минах въжето.

Знам, че отдолу това няма да се случи. Но в момента съм доволен и нямам какво повече да искам.

Питам Део иска ли да го пробва пак — не можел, скъсал си е кожата на единият пръст.

Изкатервам най-трудното 6b в живота си и заставам под 7b-то, което е 5 метра боулдър. Пак се радвам, че не е мое. Белязваме хватките, Део тръгва и го прави от втория или третия опит. Пита ме искам ли и аз. Що пък не. Сменяме се и той почва да ме осигурява, а аз съм на “острият” край, тръгвам и някак успявам.

С това от целия тур остава „само“ едно 7c, което не сме минали.

Свободното преминаване вече звучи като реалност.

Но не мисля за това сега. Поглеждам часовника — 2 часа. Имам време за лифта и няма да си смачквам коляното. По-хубав край на деня няма как да измисля.

Слизаме бързо, складираме багажа. Део поема по безплатния път, а аз отивам да развивам швейцарската икономика. Малко ми е гадно, че го оставям така — затова взех целия багаж и реших да му направя ядене, за да седне направо да яде, като дойде.

Стискайте палци за хубаво време.

Оставаше „само“ едно 7c, което не бяхме минали. И целият тур — отдолу, свободно, за един ден.

ПЕТЪК – 31 юли 2026
Део спи, аз работя. Около 6 часа срещи и главата ми е на пастет. Тялото се съвзема, краката още ме болят. Уговорката е ясна: неделя е нашият ден. Стреляме отдолу — да видим как ще се чувстваме по пасажните въжета и с надеждата да разучим последното трудно въже. Но трябва да сме бързи, защото вечерта към 17 дават 5-10 мм.

СЪБОТА – 1 август 2026
На смяна съм. Ставам рано, работя 3-4 часа и пак лягам да поспя. Времето е топло и хубаво, към 3 дават да поръси и планът е след това да се качим. Аз не издържам и започвам да си стягам багажа. Събирам всичко.

— Ама сега ли ще тръгваме? — пита Део.

— А, не. С един от последните лифтове.

И той отива да си чете. Към 3 и нещо прогнозата се променя: от 0-1 мм става 5 мм. Викам си — ще мине набързо и тръгваме. 16:30 — 15 мм. 17:00 — 20-25 мм. Сядаме в колата и гледаме дъжда. В 19 вече е слънце. Само че три часа се е изсипвало, стената утре ще е мокра, а лифта сме го изтървали. Отваряме прогнозата пак и изместваме всичко с един ден: неделя качване, понеделник катерене. И сега вече съм притеснен — прогнозата се променя толкова бързо, че не е плашещо. Поне намирам още едно слизане в интернет, от ръба. Може да се окаже по-бързо.

НЕДЕЛЯ – 2 август 2026
Напрежението от нестабилната прогноза расте. Почваме да гледаме Шамони. После Чимите. После Мармолада. Абе за цяла Европа — да се спасим и да катерим. Навсякъде е нестабилно. Понеделник дъждът тръгва от 15 часа. И като хора, които обичат сметките, почваме да смятаме. Предният път: станахме в 4, 30 минути ходене до тунела, забавихме се с дилемата около влака, лутахме се по тура, защото не го знаехме и не знаехме къде отива. Бяхме на върха в 18:30. Този път: ставаме с час по-рано, не ходим до тунела, а спим до него — минус 30 минути. Знаем въжетата, не се лутаме — минус още час. Сметката излиза, че в 16 можем да сме горе. Само че дъждът е от 15. Значи трябва да откраднем още един час от катеренето. Не е невъзможно. Трудно е. Разумно ли е? Не. Имаме ли друг избор? Не. Следващата седмица времето се влошава още, а и документите на Део са в една раница, оставена горе. Та просто стреляме и ще видим откъде ще се спасяваме.
Тръгваме с един от последните лифтове. Днес не трябва да вали, само да прекапе 1-2 мм. Качваме се и отиваме да търсим къде да скрием багажа, къде да спим до тунела и откъде минава другото слизане. И не можем да повярваме какво намираме. Отделен вход за тунела — който явно всички ползват, вместо да се набиват на очи през основния като нас. Пред входа има козирка, под която може да се спи, ако завали. Ама то няма да вали, така че няма страшно. Малко по-нагоре — няколко бетонни шахти с капаци, в които можем да скрием багажа на сухо. Зверски добра бета. За капак се ориентираме и къде е другото слизане. Отиваме да вземем катерачния багаж от другото място. След около час сме пак при входа на тунела — с храна, вода и екипировка. Разпределяме я по раниците и почва да ръми. Решаваме да се скрием, все пак да не се мокрим. Един час не спира да се лее зверски порой. Почва да ни мокри даже под навеса. Настроението се смрачава. Къде отиваме? Три дни е валяло, няма как да е сухо. Ама то така и така сме тук. Да идем да видим колко е гадно. Четем киндълите, гледаме клипчета, говорим глупости. Става време за сън, все пак ставаме в 3. Този път съм си взел тапи за уши и поне ще поспя 3-4 часа.

ПОНЕДЕЛНИК – 3 август 2026
Навил съм алармата на часовника — по-добре ме събужда от телефона. Хапваме, стягаме багажа, малко енергийна напитка и тръгваме. Този път, когато виждаме влака, не се спичаме. Като опитни пещерняци почваме да се плъзгаме. Аз съм с по-големия денг и едвам се влача, а влакът е на друго място и една идея е по-тясно. Едвам излизам от него. 45 минути стръмно ходене с миризма на масло. Стигаме вратата. Пак е затворена. Пак почваме да я блъскаме — този път същият човек, който прави премиера, решава да ни отвори. Казва да изчакаме. Влизаме, разменяме 2-3 думи, той ляга да спи, ние излизаме навън. Раницата на Део си е там. Документите — вътре. Слагаме я в денга.

Още е тъмно, но първите две въжета се качват по статици и това не ни притеснява. Тръгвам по тях и се сещам, че повечето площадки не са обединени — ако трябва да пускаме рапели, ще оставим много инвентар. Затова взимам две изоставени въжета от една купчина и ги връзвам за денга. Първите две въжета — на челници, леко влажни, но минават. Следващото е 6b и е доста мокро. Тръгвам, почти го минавам и на последното движение от пасажа ми плесна ръката. Замислям се: къде сме тръгнали, като още тук ще повтарям? Ама ако не го повторя, какво ще стане, ако минем всичко останало? Слизам, отвръзвам се, тръгвам. Общо не губя повече от 15 минути. Део се качва и пак идва моят ред. Решавам да съединя две въжета — едното е диагонално и много лесно, почти не се осигурявам. И правя голямата грешка да включа два болта, които правят зверско триене. Измъчвам се на следващото въже — на категория 6b+, на усещане по-скоро 6c/c+. Все пак спестяваме време.
Още две въжета и сме под 7c-то. По разпределение е мое. Предния път доста изстрадах тук и съм много притеснен — бях разцъкал само пасажа, а преди и след него има трудно катерене. Тръгвам и се чувствам изненадващо добре. Стигам под пасажа, намирам една много интересна почивка, възстановявам и си спомням всичко: Десен на триене. Лява пречупваш. Ляв на триене. Дясна на ръбче за пръста, пречупване. Гадна цепчица. Вдигаш десния, отиваш на средното ръбче, вдигаш краката, лява на дюлфер и гърмиш за джоба. Леле. Направих пасажа. Отивам на почивката и стоя 5-10 минути. Възстановявам супер, чувствам се зареден. Готов съм да го мина. Катеря още една примка и стигам едно пасажче, което не помня. Ама се чувствам толкова добре, че директно стъпвам високо с левия, пречупвам дясната, лява на гадното, десен на триене — и точно като качвам левия на удобната, падам. Не мога да повярвам. Какво стана? Бях свеж. Защо прибързах? 10:05. На десето въже сме. — Део, какво правим?

— Слез и го пробвай пак. Нямаме време.

 Казвам добре, ще сляза, за да го изкатеря още един път и да го запомня за другия път. Слизам, отвръзвам се и тръгвам в 10:15. Едвам ли съм си починал. Умората е в мен и го казвам на глас:

— Део, ще падна.

От първите движения всичко ми е гранично. Някак издрапвам до почивката преди пасажа. Тръгвам. Десен на триене, лява на ръбче, пречупвам, ляв на триене, дясна в дупката, местя десния, лява на гадната цепчица, разтягане за голямото ръбче с дясна. Хващам я. Но съм много уморен. Следват две стъпвания на триене — едвам ги правя. Хващам дюлфера с лява и не мога да мръдна. Стоя и се мъча да тръскам 2-3 минути. Ръцете ми са гипс. Трябва ми съвсем малко сила. Само да преместя краката и да гръмна за хубавата. Става някакво чудо. Задържам удобната и отивам на почивката — същата, на която преди малко възстанових на макс, а сега не мисля, че ще възстановя каквото и да е. Поглеждам часовника. Дотук съм катерил 30 минути. Казвам си: 5 минути почивка и тръгвам. Знам го нагоре, не очаквам да падна пак. Стигам пасажчето, на което се прецаках. Знам си варианта, правя го, изправям се, тръгвам за един ляв гастон — и лявата ми ръка крампира. Зверска болка. Оставам на дясна, някак възстановявам малко, стягам се за последните две примки и минавам въжето. На пълна граница. Ръцете ме болят, лошо ми е, жаден съм, уморен съм и ми се спи. А сме на десето въже.
Часът е 11, гледаме прогнозата ще вали от 15 часа, но му казвам нека опитаме са се качим, пък и да не минем, ще сме се изкатерили и ще ги знаем въжетата по-добре. Той се съгласява и тръгва.

Минава 7a+ без проблем — лесната част е мокра, но нагоре е добре. Аз съм толкова уморен, че едвам стигам при него. Знам, че предния път събрах следващите две въжета, и му казвам, че тоя път едва ли ще успея. Тръгвам първото, 7a+, минавам го. Следва 6c — магнезий няма от дъжда и ми се струва по-трудно от 7a+, точно както и предния път. Едвам го движа. Пъшкам, ахкам и лека-полека стигам веригата. Следва 7b-то, което Део е разучил. Тръгва, движи добре, но заради дъжда няма белязки и пада. Въжето е един труден боулдър — прави го, стига веригата, слиза, отвръзва се и тръгва директно. Този път му излиза лесно. И решава да продължи по следващото въже, защото времето ни натиска. А още не сме стигнали до пасажа. Пак моят ред. Пак 7a+. Стягам се зверски и го минавам. Много съм щастлив — и защото водата ни свърши, но предния път бяхме каширали литър и половина, който сега влиза в употреба точно навреме. 14:30. Под пасажното въже сме. Почти по план — ако не бях паднал на 7c-то, щяхме да сме тук в 13:30. Отваряме прогнозата. Дъждът се е изместил за 16 часа. Облекчение. Предния път и двамата минахме въжето отгоре, но силно се надявах да не се стига до там, че аз да трябва да го опитвам. Просто трябваше да пия още енергийна напитка и да търся сила от дъното на душата си — само за да го тръгна. Откъде щях да я търся, за да го мина, не знам. Део тръгва. Много е стабилен. Стига до преди пасажа, почива, стяга се и го минава. Не мога да проумея какво става. Избухвам от радост и почвам да го надъхвам. Още три примки, почивка, последният боулдър — направо го разхожда. И включва веригата. Избухвам от кеф. Остават две въжета. Не мога да повярвам. Ние ще го минем. Леле, дано само не завали.

Тръгвам следващото 6b+ и се опитвам да го изкатеря за минимално време, за да имаме време за последното 7b — ако стане нещо, да го пробваме няколко пъти. Део идва и ме пита каква беше бетата точно. Разказвам му я. Много се надявам да не се стига до мен, защото всичко ме боли. И много вярвам в това младо момче, че ще се справи. Стяга се. И го прави. Качва се на гъбата. Минахме го свободно. Часът е 16. Най-хубавото е, че ще хванем и лифта. Оправяме багажа и хукваме надолу. Пълен късмет — не ни заваля. Решаваме да свалим целия цирк, защото следващите 5-6 дни са предимно дъжд и ще търсим нещо друго да правим.
За алпинистите това изкачване може да е глупаво — нито тръгва от земята, нито свършва на върха. За мен е сбъдната мечта.

Сега въпросът е На къде?

върни се обратно