Годината е 2000-та, аз съм на навършени 21 години и изживявам мечатата си да катеря във френските Алпи: Иглите на Шамони, западната стена на Пти дрю, Мон Блан… С всеки изкатерен метър по гранитните отвеси, въображението ми рисува нови и по-предизвикателни линии. Скрити от „задната страна“ остават стените на едни от най-добрите линии на гранит в Европа. Трябва да минат 22 години, за да осъществя една мечта и да се върна да катеря на Enverse des Aigilles. Посещението ми в този район през 2022-а година, донесе удовлетворението от 4 изкатерени маршрута за 4 дни и запали желанието ми за още.

През настоящата година плановете ми за катерене на алпийски маршути трудно се подреждаха и когато вече се вижда финала на лятото, знаех че нямам време да обмислям ако искам да успея да покатеря в Алпите. Много набързо предложих план, на отдавнашния ми партньор в алпинизма Иван, който звучеше толкова нереалистичен, че ако не се познавахме много добре, вероятно нямаше да имам куража да го направя. Предложението ми включваше да отделя само 5 дни в натоварения за нас работен сезон с програмите на Тренелариум. Тъй като Иван през лятото е позициониран поради служебни задължения в Цюрих, Швейцария, идеята беше да се срещнем в Женева, докъдето той ще пристигне с влак, а аз ще летя със самолет от  София.

Вторник сутринта е. Часът е 1.30 и аз съм буден и изнервен от предстоящото пътуване, комарът който незнайно как е влезнал в стаята ми и от премислянето за пореден път на подготвения багаж и катерачен инвентар.  В 3.30 часа, най-сетне изнервящото изчакване е нарушено от звън на алармата на телефона ми и се започва: такси до летището, два полета с кратко прекачване в Мюнхен, среща с Иван, един час и половина с автобус до Шамони, бързо стигане до гарата и качване без забавяне на зъбчатата железница до Монтанвер 1900 мн.в. Тук за първи път в днешния ден спирам за малко и премислям отново дали не пропускам нещо важно.  Да… Нямам бутилка за вода: бях предвидил да си купя от Шамони, но в бързането не остана време. Часовникът ми показва, че часът е 14, а е важно да стигнем до хижа Енверс преди 19 часа, защото това е часът, когато се сервира вечерята. Предишния път качването ни отне 5 часа и макар да имаме план как да спестим лутане по ледника Мер дьо Глас, за да сме по-бързи, не знаем дали промените в маршрута в следствие от топенето няма да ни забавят допълнително. Няма време за губене, а опашката пред единственото място откъдето мога да си купя бутилка за вода е огромна. Тръгваме без план как ще реша този въпрос. Тълпата туристи слиза по метални стълби с парапет до изкопаната в леда пещера и ние се движим с всички тях. Малко преди да стигнем до известната атракция, се отклоняваме и прескачаме парапета, за да стъпим на каменистия терен, който представлява разпилени отломки от ерозиращата планина върху изчезващия леден език на най-големия ледник в района. Нашето алпийско приключение започва оттук. Някога заснежен, с опасни пукнатини скрити под снега, тогава преминаването изискваше обвързване и внимателно отношение към безопасността на свръзката, но в днешни дни единственото, за което внимаваме е да намираме най-краткия път и да се пазим от подхлъзване на малкото места, където ледът прозира между камъните. Започваме изкачване без да се бавим. Късметът ми се усмихва и ми дава повод да изчистя един пластмасов боклук от ледника, когато на пътя ни намирам празна бутилка от вода, която решава малкото притеснение, което имам. Не след дълго следва най-трудната част от днешния преход – вертикална метална стълба – монтирана в отвесните скали, която извежда от основата на ледника до пътеката към хижата. Стълбата е удължена с 20 метра спрямо спомените ни от лятото на 2022-а година в резултата от топенето. Общата дължина вече вероятно надминава 300 метра, което ни кара да се замислим за невероятния темп на промени, на които сме свидетели: тези стълби не са съществували само преди 20 години!

Стигаме навреме за вечеря и е време да съобщим на стопанката на хижата плана ни за утрешния ден. Практиката тук е след вечеря да получим информация за прогнозата за времето и да заявим намеренията си за катерене. В зависимост от избрания маршрут, неговата отдалеченост и трудност, се определя часът за закуска за всяка свръзка. Предвид нестабилното време и прогноза за дъжд в следобедните часове, избираме кратък маршрут в относителна близост, което ни дава комфорта да закусваме в 5 часа. Ако в 19 часа не сме успели да се върнем навреме за вечеря в хижата, ще стратира процедура по спасителна акция с участието на хеликоптер. Районът е отдалечен, почти никъде няма обхват на телефон и затова правилата са категорични.

В 20.30 часа лягам изтощен в леглото след един дълъг ден, в който дори часовникът ми Гармин не е отчел да съм заспивал през кратката нощ.

Събуждам се с леко главоболие, което е очаквано на височина около 2500 метра, особено когато предишната седмица съм бил на морското равнище. Закусваме бързо, багажът ни е готов от предишната вечер и се отправяме към мечтаните скали на сектора „Литъл Йосемити“, което подсказва, че мястото наподобява катеренето по цепки по прословутите отвеси в Калифорния.

Достигането на основата на скалите минава след пресичане на снежни полета, които преминаваме внимателно държейки пикел в едната ръка, а аз имам и импровизирано закрепени котки на апроуч маратонките, с  които съм избрал да бъда, за да спестя тегло. Иван е още по-краен, защото дори не използва котки и разчита на вродената си ловкост и подвижност.

Малко след разсъмване, стартираме и нямаме търпение да изпреварим лошото време. Катеря третото въже, което е и най-трудното по маршрута, почти изцяло разичтайки на осигуровка, която сам поставям в скалата и тъкмо когато преминавам след най-трудните движения, усещам първата от много капки дъжд, които следват. Концентрацията ми остава висока и се насочвам по най-бързия начин към спасителен болт в скалата, който за огромен късмет е поставен на последния труден пасаж от това въже. Оставям един карабинер, през който прекарвам въжето и започваме бързо евакуиране надолу. След съвсем малко сме вир-вод, но успешно сме на земята и в 9 часа отново в хижата, където ни чака цял ден на сушене, почивка, игра на шах и планове за следващите два дни с надежда за по-добро време.

Трудната и откъслечна комуникация с Деси, която по това време е на лагер с деца на хижа Мальовица, ме кара да се замисля за пореден път, каква е причината: условията, които заслона в Алпите (на място достъпно само за подготвени алпинисти), който се снабдява само по въздух и на човешки гръб, да бъдат много по-добри с повече удобства и то на цени, които понякога са по-ниски от еквивалентните в българските хижи!?

Вечерята е сервирана. Практиката тук повелява всички заеднно да споделяме храната, като я разпределяме помежду ни, което създава атмосфера на  уют и е предпоставка за разговори и споделяне между алпинистите. Тази година хижата е необичайно празна за това време на годината, но пък всички катерачи, които са от различни краища на света са на много високо ниво и разговорите се въртят около различни обекти за катерене, маршрути и общи познати.

Планът е да опитаме отново на маршута, по който не успяхме първия ден.

Сутринта времето е свежо, небето е синьо, ние сме половин час по-рано на скалите. Тръгваме, последвани от свръзка от двама катерачи от Италия: много опитната Андреа и нейния по-млад партньор. Катерим бързо нагоре и се наслаждаваме на страхотни участъци по цепки в здрава скала, които изискват и умения за осигуряване. Изкатерваме 12 дължини на въжето и сме върха на иглата Нантийон. Усещането е замайващо! Навсякъде се откриват върхове, ледници, кули: Пти Дрю, Гран Жорас, Дан дю Жеан, иглата на Фу, Републик… Колко много мечти и планове на всички страни!

Нямаме много време, защото от Италия се задават тъмни облаци и зпочваме бързо да слизаме надолу. Имаме неприятен опит по тази кула от заклещване на въжето, което преди две години почти ни костваше отрязване на част от него. Този път обаче всичко минава гладко и малко преди да завали дъжд сме на сигурно място в хижата.

Остава големият въпрос: ще опитаме ли някой от дългите маршрути, за които мечтаем на Егюй Рок или Републик? Маршутите са дълги по над 800 метра. Предния ден група суденти от ENSA – колежът за  алпинисти в Шамони, тръгнаха в 3 часа сутринта и успяха макар и измокрени и уморени. Дали обаче на нас ще ни стигне опитът и дали ще бъдем достатъчно бързи?

Решението е да опитаме по-кратък и близък маршрут, с по-висока техническа трудност. Ако остане време ще направим пробно достигане до началото на Републик, за да подготвим бъдещо изкачване.

Още в 11 часа сме стъпили на върха на Тур Верт и се наслаждаваме на слънцето, хубавото време и панорамните гледки. Донякъде съжаляваме, че не бяхме по-смели в амбициите си за този ден, защото със скоростта ни на катерене днес (подобрена от аклиматизацията ни) и изненадващо доброто време, вероятно щяхме да успеем и на дългите проекти…

Слизаме за обяд в хижата и използваме оставащите ни часове в района, за да направим проучвателно ходене до основата на иглата Републик. Установяваме, че условията за достъп до началото на маршрута са много усложнени заради огромния бергшрунд – пукнатината, която се появяа между отдръпващия се сняг и скалата. Може би имахме голям късмет, че не се наложи да преминаваме през този непознат и сложен терен в тъмнината само на светлината на челниците… Следващия път ще се подготвим подобаващо!

Сутринта на последния ден ни посреща с дъжд. Следва 2 часа и половина слизане до цивилизацията на Монтанвер. Горещо кафе в Шамони, нов гидовник от книжарницата, за да имаме за какво да мечтаем и да правим планове за следващата година…

Още няколко прекачвания и в 1 часа сутринта съм си вкъщи. Щастлив съм, че за 5 дни успях отново да се върна при любимите ми скали, екзалтиран съм при спомена, че всъщност ми трябва само един ден, за да стигна от Драгалевци до REFUGE DE L’ENVERS DES AIGUILLES !

Времето не позволи най-смелите ни планове да станат реалност, но късметът беше с нас и в това приключение: общо 23 изкатерени дължини на въжето, с изкачване на два върха, с категория на трудност до F 6c. Още много натрупан опит, идеи и мечти за нови върхове и маршрути!

върни се обратно