През миналата година моят приятел и свръзка в алпинизма Иван Марковски не успя да се върне в България за участие в традиционната алпиниада, която се провежда ежегодно край Враца. За мен това бе почти облекчение, защото всеки път, когато практикувам т.нар. „врацизъм“ – термин, измислен от Мечката за катерене по дълги маршрути във Враца – неизбежно се питам дали рискът и усилията си струват.

Катеренето по дългите, обрасли с трева маршрути, които често минават през клатещи се скални блокове и ронливи пасажи, осигурени с ръждясали клинове и преплетени в сложен релеф, е съвсем различно изживяване от спортното катерене върху здрава скала, където дори прахта по хватките чистим с четка, за да направим преминаването възможно най-приятно. Обичам алпинизма, приключенията по дългите линии и катеренето по отдалечените стени на Алпите, където усещането за самота и единение с природата е изключително силно. На Врачанските скали обаче емоциите са други: през почивните дни чуваш шума на преминаващите автомобили и музиката от ресторанта; когато погледнеш надолу, виждаш къде си паркирал; обхватът на телефона е отличен. Рисковете обаче са обективни – и вероятно по-големи от тези на много места в Алпите, особено когато над теб катерят хора, способни неволно да съборят камъни.

 

Подготовката

Преди два месеца Иван ми писа, че е купил самолетни билети, за да се включи в Ботевата алпиниада. Реагирах сдържано: бях ли сигурен, че искам да преживея всичко отново? Физическата форма и хроничните контузии също ме притесняваха. Когато остана месец до състезанието, реших да приема предизвикателството и се подготвях четири седмици: дълги аеробни тренировки, силови упражнения за крака и много скално катерене основно онсайт по вертикален терен След прекрасните 12 дни катерене на остров Сардиния, които споделих с Деси и които сами по себе си бяха най-вълнуващото и прекрасно изживяване от дълго време за мен, се усещах отново „на ти“ със скалата и с чувството, което ти подсказва, че си готов да катериш леко и без усилие. Липсваше ми само пркатика с боравенето с алпийски инвентар, както и усещането да катериш с лоша осигуровка… Сериозен пропуск, но разчитах, че многогодишния ми предишен опит, бързо ще ми помогне да свикна отново.

Когато оставаше по-малко от седмица, вече се вълнувах истински. Прогнозата вещаеше проливни дъждове в събота и се молех организаторът Нино от КЕС „Вратица“ да не мести датите, защото иначе нямаше да можем да участваме. Късметът ни се усмихна: точно два дни преди началото стана ясно, че ще е облачно и прохладно, но без валежи – идеалните условия!

 

Ден 1 — събота

Събота сутрин е. Ставаме в 4:15, закусваме и се отправяме към скалите. Както обикновено, планът е в 6 без 15 да сме застанали в началото на стената, за да започнем изкачването точно в 6:00. Маршрутът, на който основно разчитаме за добро представяне през тази година, е „II Конгрес на БТС“. Преди три години опитахме да го изкатерим малко след като половината от петото въже се беше срутило, но големите и нестабилни скални късове навсякъде ни отказаха. Сега беше време да се върнем и да се справим.

Второто въже, с трудност около 6c, преминах с премръзнали пръсти (температурата на въздуха бе около 10 °C) и се почувствах много близо до падане, но мотивацията да не губим време с евентуално второ катерене беше висока – и макар и трудно, издържах първия тест. Петото въже е ключът към свободното преминаване на линията; предполагаемата му категория след срутването е 7a. Иван поведе. Отличният му опит за онсайт завърши с увисване на въжето при едно твърде „ръстово“ за него движение. Дойде моят ред: опитах се да изкатеря в стил флаш с вече поставена осигуровка. Благодарение на внимателното следене на Ивановите движения и на неговите указания напредвах уверено, когато неочаквано, на два-три метра преди края, малко ръбче за лявата ми ръка се отчупи и увиснах на въжето, закачено за стар ръждив клин, който за мое удивление не помръдна… Така Иван получи втори шанс – достатъчен му беше, и свободното преминаване стана факт, според нас с категория 7a+ (може би заради различния вариант, който използвахме, за да избегнем ръстовото пресягане).

С любопитство изкатерихме и останалите няколко въжета по стената, които, по разкази на други катерачи, очаквахме да бъдат далеч по-неприятни, отколкото ни се сториха.

Слязохме по пътеката и в 16:00 бяхме обратно долу – достатъчно рано за още един маршрут: „Зоро“ (6b+) в изцяло традиционен стил, без болтове.

Вечерта бе посветена на сериозно зареждане с калории.

Ден 2 — неделя

Събуждам се в 5:45 от шумоленето на съотборниците ни Станислав Атанасов (Мечката) и Владислав Ангелов (Полицая), с които делим апартамент. Тяхната свръзка е фаворит за победата – миналогодишни шампиони, с класа далеч над средното за българските алпинисти. Показателно е, че Мечката прави три опита за почти успешно преминаване на емблематичен 8c на Голямата дупка още преди състезанието да е започнало.

Във втория ден тръгваме по-късно и се концентрираме върху по-къси, няколко въжета, некатерени от нас линии: „Грочивка“ 6а+, „Кремиковец“ 6а+, „Ничия земя“ 6а+.

В 14.45 сядаме в ресторанта, откъдето цял ден слушаме музика и докато обядваме с интерес следим изкачването, което Киреца прави по изключитлено непопулярен традиционен маршрут на стена която е пред очите ни.  Впечатлени сме от невероятната ловкост и усет, които той проявява и за пореден път изпитваме респект пред свръзката на нашите съотборници Киреца и Жени, които преодолявайки изключителни логистични трудности, успяват да се включат и при това да запишат достойно класиране в подножието на стълбичката на победителите, заемайки четвърто място!

 

Атмосферата на награждаването е приятелска и всички изглеждат удовлетворени от постигнатото.

• 4 място Кирил Попбожиков КАК Тренелариум, Евгения Илиева КАК Тренелариум (множетво непопулярни маршрути основно в традиционен стил)
• 3 място Станислав Атанасов (Мечката) КАК Тренелариум и Владислав Ангелов (Полицая) (преминат маршрут с категория 7ц!)
• 2 място Благовест Цолов (Бобката) КАК Тренелариум и Георги Захариев (голям брой изкатерени въжета на непопулярни и трудни маршрути)
• 1 място Иван Марковски КАК Тренелариум и Ивайло Анастасов (Тренера) КАК Тренелариум

Огромни благодарности на Деси, която не спира да ме подкрепя, да ме напътства, да ме вдъхновява, да ме зарежда с енергия!

На Крис Паев – за тренировките, без които коляното не знам дали щеше да издържи.

Организатроите от КЕС Вратица – все по-добра организация. Благодарим ви !

Благодаря на спонсорите на състезанието и БФКА, които правят възможно провеждането на това събитие.

 

върни се обратно