След участието ни през миналата година на Алпиниадата на врачанските скали, двамата с приятеля ми Иван Марковски преживяхме много и различни приключения по скалите в България, Френските Алпи, Швейцария и Испания. А когато наближи времето за традиционната проява „лятна Алпиниада“, не се чудихме дълго и решихме, че ще се борим да защитим третото място от миналата година. Иван не живее в България, но направи необходимото да се прибере една семица предварително, така че имахме и малко време за подготовка, която предишния път напълно липсваше. А тази година конкуренцията се очетртаваше да е много сериозна!

Започнахме с два дни катерене на обекта „Воденицата“ край гара Лакатник, където и двамата изкатерихме 7ц+ от втори опит и различни маршрути в стил онсайт между 7а и 7б. Преценихме, че формата ни е подходяща, за да можем да очакваме да преодолеем маршрутът „Шарена сол и топъл хляб“ на Централна стена, който с продължението си по „България 1300“ или „Орловец“ се превръща освен в един от най-трудните (7ц) и в един от най-дългите маршути в стила спортно-алпийско катерене в България.

Вече бях пробвал трудното въже на „Шарена сол“ преди десетина дни и знаех, че е по силите ни. Останалата част от плана не беше много ясна, защото вярвахме, че всичко друго, което изкатерим би било бонус, който да определи мястото ни в почетната тройка.

Дойде петък – денят на отпътуването ни за Враца. За да илюстрирам максимално приятелския характер на нашия спорт ще отбелжа, че Росен (от свръзката победител от предишни години и основен претендент за първото място) се настани да нощува заедно с нас в общ апартамент. Това ни позволи да обсъдим заедно стратегията на двете ни свръзки, така че да не си пречим взаимно. И както очаквахме, Мечката (Станислав Атанасов) и Росен също имаха план да започнат първия ден с катерене по „Шарена сол“.  Мечката вече е изкатервал трудните въжета и сега беше ред на Росен да се пробва.  Първото „въже“ около 35 метра е ключовият пасаж. За да дадем време на нашите приятели да преминат, ние решихме да изкатерим за загрявка един слабо катерен и непопулярен маршрут от три въжета на масива Алеко. В 5.38 часа бяхме под скалите. Оправихме инвентара, въжетата и изчакахме няколкото оставащи минути до 6 часа (официалното време за старт), за да се насладим на тишината и спокойствието на природата, без да бързаме за последен път през този ден.

Маршрутът макар и само категория 6 – се оказа костелив орех (според нашата оценка 6б), но все пак в 7.30 часа бяхме обратно пред Алпийския дом на път за Централна стена. Един час по-късно стоях пред първите метри на 400 метровата стена и се подготвях емоционално за няколкото трудни движения, които щяха да бъдат решаващи за стила на преминаването ни. Знаех, че познавам достатъчно добре скалата, знаех какво трябва да направя и имах самочувствието, че съм в достатъчно добра форма, за да успея от първи опит.

Тръгнах, катерех с лекота и не допусках грешки. Но когато навлезнах в пасажа, изведнъж почуствах, че пръстите ми са студени и не усещам добре хватките, разколебах се за миг и въпреки че стисках с всички сили изведнъж се оказах увиснал на въжето.  Но една свръзка в алпинизма е силна когато има двама катерачи, които могат да поемат отговорност.  Иван пое своя ред и успя! Въпреки, че пасажът изглеждаше по-лесен за моя ръст, Иван беше човекът, който се пребори. Часът е 9.30, но ние вече знаехме, че половината работа е свършена. Оставаха „само“ близо 400 метра по-лесно катерене, от които познавахме само половината, но бяхме сигурни, че ще се справим. Часът е 16.15 и ние си стискаме ръцете на билото на Стара планина, наслаждавайки се на гледките отгоре. Следва едночасово слизане по пътеката и сипеите от камъни обратно до Алпийския дом, където Деси ни чака с усмивка, за да чуе първа историите от преживяванията ни. Сядаме на вечеря с гледка към скалите и докато възстановяваме силите си с възхищение наблюдаваме светлините от челниците на Мечката и Росен, които слизат от втория си изкатерен в рамките на деня маршрут на Централна стена. Осъзнаваме, че нямаме шанс да се преборим за първото място, но това никак не пречи да сме щастливи и доволни от катеренето в този ден.

Заспивам в мига, в който усещам възглавницата до ухото си. Часът е 6.15 и Иван чука на вратата. Закъсняваме – Росен е излязъл преди един час (нищо че не се беше прибрал, когато аз вече съм спял дълбоко). Планът за деня е направен в движение. Ще катерим непознат за нас маршрут, който се слави с добро катерене, 5 въжета.

За да бъдем максимално ефективни, съединяваме въжетата и ги правим само три. Излизаме на върха на масива Веслец и погледът ни веднага се отправя към Централна стена, за да видим къде са другите.

Предишния ден Влади („Полицая“) и Тони направиха изумително изкачване на тур „Софи“ без никаква предварителна подготовка и бяха сериозна конкуренция. И сега ги видяхме по пето въже на „Шарена сол“ – след пасажа… Сякаш и те ни видяха, защото след малко телефонът ми звънна и Тони ме попита какъв е пътят за слизане след шесто въже, защото времето беше напреднало и те нямаше да успеят през този ден да стигнат до края на стената. Консултирах ги доколкото можах и продължихме с последния за деня приключенски маршрут – „НДК“.

Точно 15.45 – 15  минути преди крайния час за записване на изкатерените маршрути в този ден, бяхме за втори път на върха на „Веслец“. Този път по познатия вече път, слизането на рапели ни отне само 20-ина минути.

Щастливи сме, че оправдахме доверието на хората, които ни подкрепяха и в крайна сметка сме класирани на второ място.

Вече съм вкъщи, пиша този разказ и съм под влиянието на толкова много емоции: катерене и красиви гледки, подкрепа на приятели, подкрепата между нас катерачите, благодарност към организаторите, радостта от общуването с всички присъствали катерачи (над 25 свръзки взели уастие в Алпиниадата).

Имаше го и страхът от падащите покрай нас камъни, раздразнението от тревите в хватките и обичайното: „за последен път се катеря на Централна стена“!

Но когато всчичко се уталожи след няколко дни и седмици, знам че ще остане само безкрайното удоволетворение и благодарност към съдбата, че бяхме  участници в едно приключение, от което се измъкнахме невредими и което ще помним завинаги.

Благодаря на Деси за подкрепата, подготовката на плановете ни и логистиката, на Мечката и Росен за оставения инвентар, който беше решаващ за преминаването, на Влади и Тони за вдъхновяващото катерене, на всички взели уастие в Алпиниадата, за духа на събитието и на организаторите от „КЕС Вратица“.