Алпиниадата на Мальовица наближаваше, а с Жени бяхме далеч от желаната физическа форма за съревнование. По време на Катерачната среща в Северен Уелс обаче, бяхме понатрупали „психика“. (Срещата беше посветена на традиционното катерене и се чувствахме комфортно да катерим само „на джаджи“.) Решихме, че ще заложим на силната си страна в момента и ще опитаме да прокараме нов маршрут в Долината. Миналата година бяхме катерили на Средния Купен, бяхме удивени от качеството на скалата и си бяхме пожелали догодина отново да катерим на Купените, но този път да спим на Страшното езеро, за да си спестим дългия подход. И така, нямаше какво много да го мислим, в петък късно вечерта се отправихме към заслона, натоварени с една раница инвентар и една с дрехи, храна и спални чували.

Половин час след полунощ стигнахме до Страшното езеро, а вътре един човек беше пуснал лека приятна музика, която така и не спря цяла нощ. Та в полусън си слушахме музика, а на сутринта не бързахме особено. Взирахме се в Купените и се чудихме накъде точно да поемем. Малкият Купен някакси стоеше централно и ни се наби в очите. В climbingguidebg видяхме, че има само 3 описани маршрута и решихме да се насочим натам. Като наближихме скалата, забелязахме скално образувание под формата на буквата Z точно в средата на стената. Нещо ни привлече и решихме да се насочим към него. Сновейки в основата, на десетина метра вляво забелязах клинове, които според описанието би трябвало да са от тур Диретисима.

Когато наближих Z-a, забелязах, че пътят право към него е затворен от голям лабилен камък, а около него нямаше добри възможности за осигуряване, или заобикаляне. Огледах наляво и видях на 10-на метра скален клин, вероятно отново от Диретисима-та. Реших да тръгна надясно и след малко триково прехвърляне през голям слоупър се озовах на удобно място за площадка. Жени вече беше събрала малко студ и нямаше търпение да дойде при мен.

Нагоре изглеждаше интересно – плоча, към която не знаех точно как е най-добре да подходя. След малко суетене наляво-надясно, Жени забеляза дупка в средата на плочата, която се оказа идеална за жълтия френд.

Тази осигуровка дойде доста добре и ми даде кураж да атакувам. След плочата се оказах на полегнал перваз, доста беден на релеф. Точно стигнах до десния му край и десният ми крак внезапно се подхлъзна – направо си хвръкна. Не знам как успях да не падна, но искрено се радвам за това, защото последните осигуровки бяха малка клема, която беше влезнала плитко в малка цепнатина и микро френд над нея, който също не беше особено надежден. И двете бяха под мен и встрани. На всичкото отгоре, залитайки, посегнах към камък с размерите на стар монитор, който стоеше „на свети крепки“. В последния момент успях да не се хвана за него, защото щеше да размаже въжетата и да бомбардира Жени на площадката под мен. Отне ми малко време да се събера и да успокоя дишането за предстоящия траверс надясно по полегнала плоча със стъпки на триене. Траверсът беше въздушен, но си имаше всичко, а даже мушнах вертикално един лилав френд малко далече вляво. След малко нещата олекнаха и се колебаех накъде да се насоча – изглеждаше възможно на всички посоки – наляво, нагоре и надясно. Последният вариант изглеждаше най-лесен. Казах на Жени, че ми стига толкова „страх“ засега и се насочих надясно, излязох на площадка, минах няколко метра вляво и направих добра осигуровка, за да се съберем. 

   

Нагоре видимо олекваше, но се оказа съвсем не скучно. Подминах голяма полегнала площадка, идеална за събиране на свръзката, но малко след нея се озовах на нова такава с голям „спайк“. Бях разпънал 20-на метра и реших да се съберем отново, защото нагоре ставаше малко по-забавно.

Оказа се наистина приятно, като изключим, че голяма част от скалните блокове с размери на хладилници кънтяха, но бяха добре подредени един върху друг и не виждах особена причина да паднат.

Последните метри бяха по лек терен точно преди върха. Натъкнах се на ПСС халка и на нея завършихме катеренето. Това беше и единствената фиксирана осигуровка, която срещнахме по маршрута. След малко Жени се появи щастлива и доволна, бяхме на слънце и си бяхме изпълнили „мисията“. Излегнахме се на една плоча и се припичахме 15-на минути потънали в блаженство 🙂

Накратко:

1 въже) 30 м, 5с+
2 въже) 30 м, 6a+/b
3 въже) 20 м, 5b
4 въже) 40 м, 5с

Турът е прокаран отдолу, без предварителна подготовка, а за осигуряване са използвани само клеми и френдове.

Решихме да го наречем GenZ, заради характерното скално образувание в средата на стената. Двамата Жени сме треньори по катерене и напоследък често дискутирахме за особеностите в мотивацията на катерачите от Поколението Z,  та името си пасна съвсем на място.

 

 

На връщане към заслона, дълго обикаляхме под стените на Средния Купен, обсъждахме какво да предприемем на следващия ден…

Накрая все пак жаждата ни подгони към езерото, където младоженци си правеха сватбена фотосесия…

Легнахме рано с идеята да наваксаме съня от предната вечер. Помолихме съквартиранта тази вечер да сме без музика. Малко след полунощ заслонът се напълни с хора, които бяха опънали палатки край него, но задаващата се буря ги беше накарала да потърсят сигурност вътре. Сутринта уж се събудихме рано, но нещо не ни се бързаше, май се бяхме поуморили. След закуска, решихме, че за да хванем крайния час на Алпиниадата (16:00 в хижа Мальовица), ще бъде по-разумно да катерим някъде под Страшното езеро. Насочихме се към Палеца – имаше информация само за 2 маршрута по него и предположихме, че ще има богата възможност за нови линии. Събрахме багажа, тръгнахме надолу и не след дълго бяхме под североизточната му стена. Оказа се доста обрасла с растителност, която се отцеждаше след снощната буря.

Започна суетене, пробвахме оттук, пробвахме оттам…Навясякъде обаче се натъквахме на изветряла скала и стари клинове. Отне ни доста време, за да се откажем, но все пак го направихме. Минаваше обяд и не ни оставаше време за кой знае какво. Преди да се отбием към Палеца, точно от другата страна на пътеката се бяхме загледали в една стеничка висока около 40-50 метра, широка към 150 метра и сякаш направена за катерене.

Жени набеляза една логична линия в средата. Изглеждаше кораво, но решихме да пробваме. Започна едно танцуване по скалата, тя сякаш бе наистина изваяна за катерене – здрава, с красиви движения и добри възможности за поставяне на френдове, а понякога и на клеми. Започва във винкел. След 3-4 метров траверс вляво по хоризонтална цепнатина, отново тръгва нагоре по цепка, която става отворена и не особено добра за джаджи. Тук е и пасажът на първото въже. Не го устисках и увиснах на един френд, малко след това и на втори. Вече осигурен отгоре, помолих Жени да ме спусне малко, за да пробвам движенията. Тя ме насочи към цепнатина далече вляво, която не бях забелязал, но се оказа липсващото парче от пъзела. 

Забелязах, че средните и големи френдове свършват и реших да направя осигуровка, за да се съберем – червен и зелен френд в здрава цепнатина изглеждаха съвсем достатъчно, имаше и мини прагче, така че площадката да стане „полувисяща“.

Нагоре цепката олекваше и имаше добри възможности за клеми и френдове. След един перваз, на който можех добре да си почивам, изглежда че цепнатината влошаваше качеството си и ставаше пълна с растителност. Заоглеждах се наляво и надясно, започнах да пробвам и в двете посоки, но усещах, че нямам сили за нито един от вариантите. Доста опити и сили дадох, но не сполучих. Трудно взехме решение да прекратим опита. Помолих Жени да ме спусне до земята, а след това аз на свой ред спуснах нея. Беше 15:00, но имахме 4-5 френда оставени на скалата. Заобиколих Стеничката отстрани и се качих отгоре, организирах рапел на 2 снопа клек и се спуснах, за да събера екипировката. При спокойствието на въжето отгоре, намерих 3-ти вариант на пасажа, за който не се бях сетил и се оказа правилният. Не беше по-труден, но не го бях видял… След него вече беше лесно…

Трябваше да се кача още веднъж до горе, за да освободя рапелното въже и да събера лентите от клековете. Стана 16:00 часа. Половин час по-надолу звъннах на Тренера, но той ни каза, че сме декласирани от Алпиниадата, защото не сме на хижата в контролното време. Вече нямаше закъде да бързаме…Малко се разочаровахме, но пък новата линия беше страхотна. Трябва да се върнем пак…

И така:

1 въже) 25-30 метра, 6с

2 въже) 30 метра, 6b+/c

3 въже) 25-30 метра, 5с+

Решихме да наречем маршрута Малка нощна музика. То е ясно защо, а и си представихме колко биха били красиви движенията по него на фона на класическа музика…

До нови срещи по петолинията на Стеничката 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се обратно